Достъп до доклада за България на български и английски език: ТУК

Повече за мониторинга с обобщен доклад и данни за всички страни: ТУК

Средно ниво на риск на наблюдаваните страни. Източник: CMPF (2025)

ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА (PDF)

Карта на източниците на местни новини в България: брой местни/регионални медии (телевизия, радио, вестници) по области. Данни за телевизия и радио – 2025 г., данни за вестници – 2024 г.

Оценката на рисковете за медийния плурализъм обхваща четири тематични области: основна защита, пазарен плурализъм, политическа независимост и социално включване.

ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА ЗА БЪЛГАРИЯ (PDF) (БГ)

MONITORING MEDIA PLURALISM IN THE DIGITAL ERA: Country report (2023): BULGARIA (PDF) (ENG)

MONITORING MEDIA PLURALISM IN THE DIGITAL ERA: Full report (2023) (PDF) (ENG)

Обща класация на държавите въз основа на средното им ниво на риск в четирите анализирани области:

Източник: CMPF (2023)

Оценката на рисковете за медийния плурализъм обхваща четири тематични области: основна защита, пазарен плурализъм, политическа независимост и социално включване.

ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА ЗА БЪЛГАРИЯ (PDF) (БГ)

MONITORING MEDIA PLURALISM IN THE DIGITAL ERA: Country report (2022): BULGARIA (PDF) (ENG)

MONITORING MEDIA PLURALISM IN THE DIGITAL ERA: Full report (2022) (PDF) (ENG)

За пръв път от въвеждането на Мониторинга на медийния плурализъм през 2014 г. докладът включва обща класация на държавите въз основа на средното им ниво на риск в четирите анализирани области.

Източник: CMPF

Допълнителна информация за Мониторинга

The MPM2021 covers the year 2020.

READ THE REPORT

Authors:
Orlin Spassov, Foundation Media Democracy / Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Nelly Ognyanova, Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Nikoleta Daskalova, Foundation Media Democracy

Published by:
Centre for Media Pluralism and Media Freedom
Robert Schuman Centre for Advanced Studies
European University Institute

Естествен и калкиращ жестов език

Ecтecтвeният жecтoв eзиĸ (ЕЖЕ), пpиeт нa нaциoнaлнo нивo зa Бългapcĸи жecтoв eзиĸ, e ĸoмyниĸaциoннa cиcтeмa нa xopaта c вродена cлyxoвa зaгyбa (Глyxи/Dеаf). Тоест той обслужва преди всичко родените без слух. Мaĸap и възприеман ĸaтo caмocтoятeлeн eзиĸ със своя граматика, ЕЖЕ e oгpaничeн пo oтнoшeниe нa знaĸoвия cи фoнд и пo тaзи пpичинa нe e paвнoпocтaвeн нa ĸнижoвния бългapcĸи eзиĸ.

Хората с вродена глухота (както и тези с предречево придобита в много ранна бебешка възраст) никога не са чували своите или нечии други гласове, не знаят как звучат думите и как е правилно да се подреждат в изречение. Затова у тях се наблюдава изразена липса на cпocoбнocти зa cъcтaвянe нa гpaмaтичecĸи пpaвилни тeĸcтoвe. На ниво основно образование глухите деца се учат да усвояват думи и граматически правила чрез последователност от разпознаване на картинни изображения, жестиране и писане. Въпреки това много глухи деца не овладяват добре книжовните норми, не употребяват свързващи части на речта, глаголни времена и членуване, поради което речта им си остава силно аграматична. За тях основната форма на общуване е чрез естествения жестов език. Те са свикнали да получават информация по същия начин, по който я излъчват – жестово.

Калкиращият жестов език (КЖЕ), от своя страна, е предпочитаното комуникационно средство на хората с придобита слухова загуба (тежко чуващи, оглушали). Той се ползва също и от хора със слухови смущения, от чуващи хора с трудности в говора, от жестови преводачи и др. Калкиращият жестов език е същият език на знаците, който ползват и глухите хора, но включващ и знакови конфигурации за частите на речта. С други думи, калкиращият жестов език е точен жестов отговор на говоримия език в граматическо отношение, респ. е грамотната жестова комуникация.

Като хора с придобита по медицински причини глухота, тежко чуващите (hard of hearing) и оглушалите хора (deaf) обикновено идват от чуващи среди и достъпът им до информация е по-скоро звуков (заради остатъчния слух и техническото протезиране), и текстов (от книги, субтитри и други източници на писменост). При много от тях още в ранна възраст или от времето на настъпване на слуховата загуба е приложена навременно слухово-речева рехабилитация. Поради всички тези комплексни причини речта на хората с придобита глухота не е аграматична. Като споделят тишината с хората с вродена глухота, хората с придобита обогатяват естествения жестов език със знакови форми за свързващите части на речта. Така тя става граматически по-правилна.

В световен мащаб, включително и в България, вродената глухота е по-рядко срещана сред нечуващите. Преобладава придобитата. Ето защо калкиращият жестов език е много по-разпространен и по-употребяван както в неформалното общуване, така и в професионалния жестов превод.

Глухите, тежко чуващите и оглушалите лица имат не само различен слухов статус, но и различни нагласи както към вида информация, която получават, така и към комуникационните средства, чрез които да имат достъп до нея. Следователно не е уместно всички те да бъдат наричани сборно „глухи”, както са упоменати в Закона за българския жестов език. По този начин се приравняват и уеднаквяват техните индивидуални, комуникационни и образователни възможности. Като зрителска аудитория, хората със слухова загуба разчитат на четене по устни, жестов език и субтитри, както и на комбинация от всички тези средства.

За логиката на жестовете

Глухите хора усвояват езика на знаците първоначално в своите семейства. Той се усвоява преди речта и преди говоримия, и понеже се предава поколенчески, много от родените без слух го наричат „майчин език”. ЕЖЕ е ограничен набор от знаци, обозначаващи най-базовото в окръжаващия ги свят. В глухите семейства не се борави с много или сложни понятия. Общуването с външния свят обаче разширява жестовия им фонд. Въпреки това, в естествения жестов език не съществуват жестове за много от думите в говоримата реч, както и за специфичната терминология в областта на науката, медицината, академичното образование и др. Затова информацията в медиите, която се предава чрез жестови посредници (преводачи), е необходимо да се опростява за глухите хора, свеждайки се до разбираеми за тях жестови форми.

Жестообразуването се подчинява на логиката. Дори хора с естествен слух често неволно си служат с жестове, изобразяващи действия, призиви и други подобни. Несъзнателната употреба на тези жестове идва да замести думите, като подсказва по невербален начин (без реч) какво се иска от другия да направи. По същия начин хората без слух назовават предмети и действия, като ги изобразяват логически чрез знаци, указващи мястото им в пространството, тяхната форма или загатващи смисъла им. Изобразяването следва логическото и пространствено мислене на човека без слух. То се различава от това на чуващите хора, поради което в речниковия запас на напълно лишените от слух могат да се срещат думи, чийто жестов еквивалент не притежава моментално различим и ясен смисъл.

За пример ще посочим наличието на разлики в означаването с жест на думата „майка” в различни региони на страната. Жестът обикновено представлява погалване с длан по косата в посока отгоре надолу, при едновременно отчетливо устно артикулиране на думата „майка”. Логиката на жеста подсказва, че става дума за нещо мило и грижовно, а артикулирането на думата го свързва с конкретния обект – майката. В някои райони на страната този жест е различен и представлява въртеливо движение с ръка със свити пръсти, насочени срещу слепоочието и „разбъркват” нещо. Много от нечуващите не приемат този жест за логически правилен, защото им звучи като бъркане в мозъка, т.е., трудно го свързват с представата за майка или за нещо грижовно. Без устно артикулиране на думата при жестиране би било невъзможно да се отгатне какво се има предвид с този жест.

В различни региони на страната нечуващите хора употребяват различаващи се жестове за еднакви думи. Това е аналогично на регионално обусловените, диалектни форми в книжовния език. Примерът с думата „майка” по-горе идва да покаже, че жестовият език си служи с форми, различни както за глухите носители на езика, така и за чуващите посредници и за тежко чуващите потребители. Тези различия обаче подсказват жестово многообразие – колкото са повече измислените и съществуващи знакови форми, толкова по-интересно е да се изследва откъде идва тяхната логика. Редно е обаче да се отбележи, че под жестово многообразие в случая визираме по-скоро съвкупността от много жестове за една дума или много думи с един и същи жест, а не равнопоставеност на общия жестов фонд спрямо фонда от думи в националния език.

За съжаление, години наред между културните групи в българската нечуваща общност текат спорове за правилност, които са излишни, тъй като глухите сами измислят и назовават предметите по своя логика, а тя често не е тази, с която боравят чуващите хора. Няма обаче как да се наложи употребата само на една жестова форма за конкретна дума, както не е възможно да се иска от хора с различна географска локация да говорят по един и същи начин. Въпреки това, проведеното през 2017 г. Национално научно изследване на жестовия език си постави за цел да направи точно такава унификация, като съпостави употребяемите форми и избере най-широко използвания жест за всяка дума. Търсеният ефект е бил чрез унифицирането да се систематизира наличният и откритият по време на проучването жестов фонд, а не толкова да се създава нов, релевантен на словесния.

Все още е пожелателно всяка дума в българския език да има свой жестов аналог, но и тук съществуват дългогодишни спорове кой следва да измисля нови жестове за сложните думи, след като глухите хора боравят с малко понятия и предпочитат информацията да се синтезира и опростява чрез естествения жестов език, вместо да се разширява чрез калкиращия. Това е и един от отговорите на въпроса защо глухите носители на ЕЖЕ не калкират и са против калкирането.

Тълкуване и превод

Глухите хора предпочитат да получават и да отдават информация с естествен жестов език. Тежко чуващите и оглушалите – с калкиращ. Това е обяснимо с оглед на обстоятелството, че двете версии на жестовия език се определят от характерните особености на ползвателите им. Затова и ще се наблюдават разлики между един глух и един тежко чуващ човек, когато предават информация съответно с естествен и с калкиращ жестов език.

Глухият човек няма да може да предаде дословно информация, ако е изговорена, защото не я чува, или написана, защото не я разбира напълно. Тежко чуващият може да чуе изговорена информация благодарение на техническите си средства (слухови апарати или кохлеарни импланти), но ще я предаде разпокъсано, според това какво и как е успял да чуе. Понякога говорещите се изразяват много бързо или акустиката не е достатъчно добра, което затруднява дори чуващи преводачи. Оглушалите хора биха могли да разчетат информация по движението на устните на говорещ, ако са много близо до него и при условие, че говори на националния им език.

От дотук изброеното се вижда, че глухи (Deaf), тежко чуващи (hard of hearing people) и оглушали (deaf) лица няма как да извършват пряк пренос на говорима или писмена информация в медии както по чисто физически причини, така и поради неблагоприятни условия. Затова в медиите се ангажират по правило чуващи преводач-тълковници, които имат професионалните умения да превеждат за разнородна публика от глухи, тежко чуващи и оглушали лица.

Активистите, поддръжници на Закона за българския жестов език, защитават тезата, че глух човек може да бъде жестов преводач в медии чрез употреба на подпомагащ екран, на който вървят като текст новините (аутокю), или ако го подпомага чуващо лице. Това не би било добро решение, тъй като и на екрана тече сложна информация, която е необходимо да се предаде без опростяване. Дори глух човек да извършва преноса с помощта на асистиращ му жестов суфльор (чуващ преводач в сянка, когото глухият да следва), остава въпросът кому е нужно подобно усилие, след като е очевидно, че глухият човек не се справя сам без преводача, а щом има професионален преводач, каква е логиката пред камера да бъде глухият? Освен това, професионалният жестов превод в медиите е платена услуга и се губи логиката да се наема глухо лице за преводач, ако ще го подпомага професионален такъв.

Тълкуване и превод в медийни продукти

Разликите между тълкуване и превод са най-различими, когато се обърне преносът и жестовете се заместят с думи, за да се разбере от чуващата аудитория какво точно казва глухият човек чрез естествения жестов език. Обикновено в повечето видеоклипове, където глухо лице предава оригинален текст чрез жестове, текстът е субтитриран. Чуващата аудитория, незапозната с видовете жестов език, би предположила, че лицето предава точно от дума към жест, т.е., че следва точно текста. Но обратният превод от жест към дума показва съвсем друг смисъл на предадения текст.

В ЕЖЕ за няколко думи с различен смисъл има един и същи жест. В резултат на това се случва отдалечаване от оригиналния текст. То показва, че в случая не се извършва дословен превод, а обясняване на думите от текста (жестова интерпретация), според възприятията и уменията на глухия тълкувател. Естественият жестов език тълкува, обяснява и опростява, но не превежда.

Глухите зрители в този случай не получават точен превод на оригиналния текст, а само каквото е разбрал и им предава от него глухият посредник чрез естествения жестов език, с който си служи. Разбира се, така предадена, информацията ще е достъпна единствено за тези глухи, които ползват същия жестов фонд, но те все пак няма да получат достъп до текста в неговата първоначална форма и смисъл.

Ето защо глухи лица не могат да бъдат преводачи – няма да е налице точно предаване на изговорения или написан текст, нито самият естествен жестов език притежава възможностите за дословен пренос заради ограниченията на фонда си. А за правилното разбиране е необходимо информацията да се предава такава, каквато е излъчена и да се гарантира, че е точно жестирана спрямо книжовната или речевата.

Жестовият език в медиите – отражение върху медийното съдържание

Законът за жестовия език даде възможност за по-широкото навлизане на естествения жестов език в медийното пространство, тъй като той именно бе признат на национално ниво за общобългарски жестов език. В „Ние ви чуваме” многократно сме изразявали позицията, че с този акт бе нанесена сериозна щета върху мнозинството хора от нечуващата общност – тежко чуващите, тъй като законът не включи и не призна калкиращата версия като тяхно предпочитано комуникационно средство, което притежава по-големи възможности да бъде и образователно, както и да гарантира грамотност за бъдещите поколения нечуващи деца, които не са глухи.

С признаването на естествения жестов език възникнаха и основателни опасения как това ще се отрази на жестовия превод в новинарските телевизионни емисии. Както глух човек не би могъл да бъде преводач с естествен жестов език, така и употребата му от професионален преводач в медиите поставя под въпрос точността на информацията, която се предава. Опростяването ѝ, за да бъде по-лесна за усвояване от родените без слух, ги поставя в положение да получават само толкова от целия новинарски поток, колкото е в състояние да се предаде чрез ЕЖЕ.

Може да се направи извод, че ако продължи тенденцията медийно съдържание да бъде предавано чрез естествен жестов език, то не може да има претенцията на пълно, точно и изчерпателно предаване на информация. Освен това, в медиите темпоритъмът на съобщаване е такъв, че не позволява време за обясняване или разтълкуване на сложната терминология от новинарския поток в реално време, което прави естествения жестов език неподходящ за превод на новини. Всички ангажирани в медиите професионални жестови преводачи са чуващи специалисти, ползватели и на двете версии на жестовия език, но предимно предаващи чрез калкиране. Някои от тях извършват превода с ЕЖЕ, но голяма част от новинарската емисия остава непреведена заради невъзможност да се обясни навреме или да се замени по-сложната част от нея.

Хората с вродена глухота са способни да разбират информацията и текстово, но предпочитанията им са за достъпност чрез жестов език. За съжаление, няма как само едната му версия – в случая законово приетият ЕЖЕ – да задоволи комуникационните потребности на толкова различна като слухов статус зрителска аудитория. Редукцията на информация, която се извършва чрез естествения жестов език, не способства за по- добрата информираност на нечуващите зрители.

Вариант е активистите и застъпниците на Закона за българския жестов език сами да създават за глухите потребители записи на новинарските емисии, разтълкувани на естествен жестов език според потребностите и предпочитанията на глухото малцинство, вместо да настояват за некалкиращи преводачи в реално време, ощетявайки така мнозинството от зрителската аудитория с различни слухови дефицити.

Изключително много са необходими субтитри в новинарските емисии, за да не разчитат толкова различни като слухов статус хора единствено на жестовия език като средство за предаване на информацията. За пълен достъп до медийно съдържание е нужно да има комбинация от всички средства за достъп – звук, жестов език и субтитри, за да се избегнат ситуации на аудиторно недоволство. Плурализмът всякога е за предпочитане пред унифицирането.

Христина Чопарова e журналист и медиен експерт, създател на специализирания сайт Ние ви чуваме.

Като Български жестов език (БЖЕ) законът призна „естествения, самостоятелен език” на глухите хора, с което изцяло игнорира калкиращата и артикулативната версия на този език, използвани от тежко чуващи и оглушали лица. Жестовото многообразие съществува и бе необходимо законът да е съобразен с него. По този начин нормативът би бил по-включващ и толерантен към хора с различен слухов статус и изразни средства, които не спадат към културната категория „глухи”.

За културата на глухите сме писали в множество публикации, тук ще приведем до знанието на читателите само няколко съществени акцента, във връзка с формулираната в закона още на етап проект цел: „признаване на културната и езикова идентичност на общността на глухите лица и формиране на нагласи на уважение към тях чрез българския жестов език” (чл.7 (3)).

Идентичността на глухите лица е тясно свързана с термина „култура на глухите”. Той визира целия набор от характеристики на малобройна група хора, родени без слух. Това са лица с вродена пълна глухота, които идват от семейства на глухи родители. Наричат се потомствено или нейтив глухи (native – от англ. роден, природен, естествен). Те са предречево (прелингвално, мед.) без слух, тъй като глухотата им предхожда речта. Характерни за тях са също затрудненият говор или отказ от него. Поради това често са наричани „глухонеми”, въпреки че говорът не се използва по-скоро по лични причини или липсата на ранни възможности да бъде развит.

Глухите хора усвояват говоримия език на страната си с помощта на жестовете, използвани вътре в глухите семейства и предавани на поколенията. Така жестовият език на хората с вродена глухота, се нарича „естествен” език, и бидейки негови носители, глухите го използват като основно изразно средство. Жестовият език (език на знаците) се подчинява на правила и логика, идващи от самите носители. С други думи, естественият език на глухите възниква като измислена от тях визуална система, с която обясняват заобикалящия ги свят. По тази причина жестовият им фонд е беден на форми, тъй като не познават всяка дума от говоримия език, затова и за много думи нямат жестов аналог. Поради ограничения си фонд и аграматичността си, естественият жестов език е изведен като самостоятелна система със свои правила, наложени от вродената глухота на носителите му, и различна от книжовния език.

Следователно, терминът „глухи” като културно обусловена дефиниция, се отнася само и единствено до хората, които са с вродена глухота, са аграматични и са носители на естествения жестов език.

По-често от вродената се среща придобитата или следречева (постлингвална, мед.), загуба на слух, получена по някаква медицинска причина или травма в хода на живота. Затова хората с придобита слухова загуба са преобладаваща част от нечуващата общност навсякъде по света. Условно биват тежко чуващи и оглушали, и ползват различни от глухите средства за комуникация. Те са получили слуховата си загуба, след като вече са овладели речта, поради което при тях няма аграматичност на изказа.

С времето и в процеса на общуване, съвместно и в обмен, носители и ползватели са издигали езика на по-високо граматическо ниво, без от това жестовият език да губи от принадлежността си или характера си на самостоятелна система. В България тази по-граматична форма на жестовия език е прието да се нарича калкираща. С други думи, ако естественият език изключва някои части на речта (предлози, съюзи), то калкиращият ги включва. Така речниковият жестов фонд расте, а думите в говоримия език имат повече жестови аналози. Калкиращият жестов език е предпочитан повече от лица, които са с придобита глухота. По тази причина тежко чуващите и оглушалите хора не спадат към културната група на глухите, нито е типично за тях да се определят с този термин.

От своя страна, глухите хора много добре осъзнават принадлежността си. Както е показал нашият дългогодишен и пространен комуникационен опит, при първа среща те всякога коректно задават въпроси с жестове, за да се ориентират в слуховия статус на събеседника („Ти глух?”, „Ти чуващ?”, Ти тежко чува?”), което е показател колко добре оразличават останалите културни групи. Не е типично за тях да наричат „глухи” и да включват по този начин в своя културен кръг хора с различен от техния слухов статус. Глухите са много затворено общество и държат на комуникацията и превеждането с естествен жестов език.

Законът за жестовия език и последиците от легализацията му

Приемането на закона даде самочувствие на глухото малцинство, че езикът му е национално признат. Това самочувствие е обяснимо от гледна точка на необходимостта законът да зачете редица права на нечуващите хора като правото на достъп до информация и услуги чрез жестовия език. Но видно от гореизбореното е, че в България има три условни културни групи*: глухи, тежко чуващи и оглушали, употребяващи различни форми на жестовия език. Като легализира естественият жестов език, законът отрече правото на всяка друга културна група в нечуващата общност да се самоопределя и сама да избира средствата си за комуникация. Зачитането на идентичността и жестовото многообразие следваше да бъде основна цел на закона, за да може всяка от групите да припознава като свой узаконеният Български жестов език.

С дефинирането на всички хора в нечуващата общност като „глухи” и на самата общност като „глуха”, законът вмени и натрапи на тежко чуващи и оглушали лица неподходяща идентичност. Такава подмяна на слуховия статус не дава възможност за реална и трезва преценка на възможностите на съответните хора, особено от работодатели. Освен това, законът приравнява като глухи носители и ползватели на жестовия език, при положение че не всички ползват естествения, както и че има чуващи ползватели (жестови преводачи и/ли близки на нечуващи). Видно е какви вреди нанася дефинирането на всички тях като глухи.

Законът бе приет, без да са извършени необходимите сериозни проучвания преди легализацията, за да се гарантира на кого точно е нужен жестовият език, кои негови версии и в каква широта на приложение. Включително не бе изследвана готовността на учебни заведения и институции да отговорят на законовите изисквания. Не бе извършено и допитване с публични инструменти до хората от цялата нечуваща общност за нагласите им да се узакони точно естественият език на глухите. Широко бе афиширан от съставителите големият брой участвали в разработването и бе създадено впечатлението, че всички хора от нечуващата общност подкрепят този закон. Оценките за въздействие са твърде идеализирани по отношение на ползите, като не бяха отчетени с необходимата обективност и евентуалните негативни последици от узаконяването.

За съжаление, утвърждавайки за общобългарски естествения жестов език на глухите, законът въведе в системата на българското образование един език със спорни качества да повишава грамотността на деца, ученици и студенти със слухови затруднения. Приемайки за БЖЕ естественият език, се създава впечатлението, че именно той ще бъде преподаван, а не неговата по-граматична версия. Според публично изразени мнения в социалните мрежи, въвеждането на естествения език на глухите в сферата на образованието се приема със съмнение, че има условия и нагласи той да се преподава качествено и да гарантира висока грамотност. Още повече, че аграматичността му трудно се свързва с понятието „качествено образование”, равния достъп до което е цел на закона. Опасения са изразени и относно готовността на настоящата образователна система да отговори на законовите изисквания като ресурс и кадри. Това е още едно потвърждение, че законът изпреварва необходимости, които не са били покрити преди приемането му.

Законът отне на преводач-тълковниците от и на жестов език най-важната компетенция по отношение на услугите за глухи, като заличи термина „тълковник” от длъжностните им характеристики. Няма логика законът да приема естествения език на глухите, а да отменя най-важната компетенция на посредника в този език - тълкуването. Броят на професионалните преводачи в България е изключително малък, поради което са съвместявали до момента двете отделни компетенции – и на преводач, и на тълкуващ. Според международните стандарти, глухи и лица със слухова загуба не могат да бъдат преводачи, а само тълкуватели и то в определени интерпретативни ситуации. У нас удостоверения се издават само за преводачи, не и за тълкуватели. Премахването на термина вероятно е свързано с идеята на съставителите да променят тази тенденция за нашата страна. Законът можеше да въведе издаването на такова свидетелство у нас, за да позволи и на хора със слухова загуба да бъдат пълноправни сътрудници на преводачите, вместо да премахва определението от техните длъжностни характеристики.

Самочувствието от приемането на закона се изрази по много негативен начин у отделни глухи лица спрямо жестовите преводачи. Малкият брой на професионалните преводачи в България може да обясни пристрастната избирателност на потребителите на жестов език към тях. Но не може да извини отношение на арогантност, упражняване на натиск, претенции и агресия към посредници, които подпомагат връзката на нечуващите с широката общественост. Според всички международни стандарти и морално-етични норми, преводачите имат право да отказват превод, както и правото да бъдат уважавани като професионалисти, предоставящи жестови услуги както на носители, така и на потребители на езика на знаците.

Притеснително е и колко често в текстовете на закона още на етап проект спрямо хората със слухова загуба бе употребен терминът “увреждане” и “с увреден слух”. Мотивът на съставителите за това бе, че така било прието в други съществуващи нормативи. Един издържан във всяко отношение Закон за жестовия език с претенция да повишава самосъзнанието на хората, заради които се създава, би следвало да борави с приемливи и коректни изрази, съответстващи на възможностите и достойнството на лицата от нечуващата общност.

В заключение

Създава се общото впечатление, че законът не е съставян, за да могат глухите лица да имат утвърдена идентичност, образование, или жестови услуги, които и до момента са получавали. А за да могат да бъдат наложени лични интереси и идеи за управление на образователните, преводаческите и социалните услуги в сферата.

Законът за българския жестов език бе приет, но предстои да се обнародва и влезе в сила едва след 6 месеца. С приемането му се покри изискването България да изпълни задълженията си към своите нечуващи граждани чрез такъв закон в петгодишен срок (2015-2020). За съжаление, този период не бе използван рационално за изработването на качествен акт, съобразен както с националните особености на държавата, така и със самите нечуващи.

Законът е като кутия на Пандора**, чието отваряне отсега буди опасения, че не е компетентен и от полза за хората, заради които е създаден и приет. Той има единственото предимство, че приемането му нареди България до държавите, легализирали в националните си законодателства езика на знаците. Но негативите, които законът отключи, не се изчерпват само до наложената на всички нечуващи хора идентичност като глухи. Далеч по-сериозни притеснения буди обстоятелството, че законът задава нови (и уви, некоректни!) стандарти в редица области – образование, жестови и социални услуги.

При всички изпратени становища, в т.ч. и на сайта „Ние ви чуваме”, които целяха да запознаят депутатите в 44-то Народно събрание с реалната ситуация относно нечуващата българска общност и нейните комуникационни средства и потребности, искаше ни се да вярваме, че народните представители са били пространно запознати какво узаконяват. Но след приемането на проекта като закон, с несъществени корекции, тази наша вяра не оцеля.

Парламентарната група на ГЕРБ, както и представители на всички други партии, подпомогнали легализацията, несъмнено са убедени, че са направили огромна услуга „на всички глухи хора” с приемането на Закона за българския жестов език. Предизборно, това е дивидент. Но легализацията не е повод за гордост, предвид сериозните недостатъци на закона и последиците от тях. В този му вид той не дава заявки за разрешаване по подходящ начин на съществуващите проблеми в областта на жестовата комуникация, а ги задълбочава чрез утвърждаване на некоректни идентификации и отношение към хората от нечуващата общност като увредени.

Съставянето на закони следва да бъде ангажимент на хора, които притежават необходимата компетентност, опит и визия за реализирането на приобщаващи, високохуманни промени.

Христина Чопарова e журналист и медиен експерт, създател на специализирания сайт Ние ви чуваме.

________________________________________

* условни културни групи - термините и категориите, с които от над 10 години си служи специализираният сайт „Ние ви чуваме”, са признати и широко употребявани дефиниции както по света, така и у нас, и имат свой английски аналог, както често сме посочвали. Това са термини, коректни спрямо носителите на слухова загуба, културните им особености и използваните от тях средства за комуникация.

** кутия на Пандора – в гръцката митология това е съдът, изпод чийто капак излизат всякакви злини, когато се отвори, и плъзват сред хората. Според легендата, създадената от боговете девойка Пандора (името ѝ значи „надарена с всички дарове”), от любопитство отворила съд, в който били затворени нещастия и беди. С отварянето му те се разбягали, а вътре останала само надеждата (бел. ред.)

Инициативата е част от кампанията „От нас зависи“ на Гражданско обединение „Равни БГ“.

ИЗТЕГЛИ ПЪЛНИЯ ТЕКСТ (PDF) с мненията на:
Георги Господинов, Мартина Вачкова, Красимир Терзиев, Станислава Армутлиева, Георги Лозанов, Кристин Димитрова, Вера Найденова, Орлин Спасов, Захари Карабашлиев, Стефан Иванов, Белослава, Хендрик Зитих, Николета Даскалова.

Author: Octavio Penna Pieranti
Translation: Lee Sharp
Publisher: Foundation Media Democracy
Cover (design): Rafiza Varão
Cover (photo): Octavio Penna Pieranti

ISBN: 978-619-90423-3-5

Sofia: Foundation Media Democracy, 2020

READ THE BOOK

От специализирания сайт „Ние ви чуваме” и фондация „Медийна демокрация” си поставихме за цел да проучим медийното потребление на хората със слухова загуба. Налице е сериозен дефицит на подобна информация за България. В същото време достъпът на хора в неравностойно положение до медии е неизменна част от плурализма и качеството на публичната среда. За целите на пилотното проучване създадохме онлайн анкета, насочена специално към глухи и тежкочуващи лица. Въпреки че наблюдението няма характер на представително изследване, резултатите очертават важни акценти както по отношение на медийната среда, така и в контекста на социалното включване на хората без слух.

ИЗТЕГЛИ ДОКЛАДА (PDF)