Нещо се случва

30 април 2009, Автор: Александър Жеков
Публикувана в Анализи на гост-експерти, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Александър Жеков

Автор: Александър Жеков

За медиите март беше интересен месец. Месец на кризите (боклучената и финансовата), на обединението ДСБ-СДС, на дебата Борисов-Станишев, на риалити-предаванията, на Барак Обама, на Яне Янев и на новата Мис България – Антония от Перник. Март обаче беше и месецът, в който един безплатен вестник изчезна, а се появиха два нови; и в който един от българските политици с уж най-модерен имидж – Соломон Паси, се скара с блогърите.

За целите на този текст бих разделил медиите на два типа – традиционни и нови. Не откривам колелото, но интернет направи чудеса с общуването.

Вижте повърхността на традиционните медии през март 2009-та: относително спокойствие и тук-там се разплискват вълнички, когато се разменят реплики Борисов и Станишев, когато контролираните от Ирена Кръстева вестници се спречкат с неконтролираните от нея, или когато се зачекне общовалидна социална тема от сорта на изравнените сметки за парно и тримесечното отчитане на тока.

В същото време в българския интернет ври и кипи. Нетренираното око ще рече, че се подготвя истинска революция. Социалните мрежи преливат от „анти”-послания. И нима през март нямаше достатъчно поводи за „анти”? Разпиляният по улиците боклук поляризира мнения по осите държава-кмет, столица-провинция и дори – родени преди 1965-та срещу родени след 1980-та, примерно. Избирането на Мис България, която, уви, не е непременно красива, от искра се превърна пожар – донякъде и заради решението й да се показва всяка вечер в праймтайма и да натъртва върху академичните си планове. За непремерения ход на Соломон Паси срещу блогърите, при това – в ефира на една от малкото телевизии, които те евентуално биха гледали (RE:TV), ще кажа мнение по-надолу в този текст. Но и той създаде доста „анти”-настроения. Пак през март и пак онлайн, предизборната коалиция на ДСБ и СДС беше посрещната с жар, и организира два, макар и различни по населеност, противоречащи си лагера. Единият от които – анти.

Новите медии, интернет, блоговете са прекрасни ракети-носители на необременената мисъл. Ала традиционните медии, макар с една идея по-тромави, имат огромен ресурс – хора, архиви, достъп до информация. Интернет е по-бърз, по-емоционален, по-неподправен и неконтролируем, но традиционните медии имат повече възможности да огледат информацията, да я проверят, да я коментират с помощта на своите експерти. Именно там е тяхната различност. Медиите впрочем имат право не само да отразяват събития, но и да инициират такива; имат право да предизвикват дискусии, да бъркат с пръст в раните и да участват в обществените процеси. Повтарям: имат право. Задължението им е да са обективни и да не изкривяват фактите.

Няма какво да се лъжем. Политиците знаят как да употребят медиите. Печатните издания, радиата и телевизиите преливат от кодирани или директни послания между основните политически опоненти. Затова и политиката днес е по-скоро медийна, отколкото реална. За традиционните е нормално да отразяват организираните PR-събития на основните политически сили, но е редно да описват и други събития, т.е. да дават трибуна на различни позиции. Те, потретям, имат това право. Не са длъжни, но го имат.

Да се върнем към март 2009-та.

За мен най-странният случай в този месец, без съмнение, е този със Соломон Паси и блогърите. Паси по своему е прав: дори в интернет човек трябва да застане с името си зад това, което казва, и е длъжен да внимава то да е вярно. Плюс – да спазва добрия тон.

Паси обаче не е схванал най-важното за новите медии, независимо колко модерен иска да бъде. На новите медии им е все тая дали са правилни. Ако бяха правилни, щяха да подминат с лекота факта, че в същия този месец НДСВ „заимства” клип от предизборната кампания на аржентински кандидат-президент и я тропоса на Симеон Сакскобурготски. Именно „неправилните” медии – в лицето на блогърите – откриха „заемката”. И колкото и част от днешната политическа класа да им се зъби, новите медии са тези, които ратуват за гражданското общество. Те все още нямат сръчността и контактите на традиционните, а и вероятно никога няма да ги имат, но имат плам, вяра и пълни 24 часа, което не е за пренебрегване. Те са нова матрица, която не може да бъде разбрана и използвана от политическата класа, ако същата я смята за леко видеоизменена стара матрица. Не, няма нищо общо.

Сега за безплатните вестници. Хвана ме яд, че Градски вестник спря да излиза, но – ако няма пъклен план, за който не подозираме – нима някой сериозно си мисли, че в сегашната пазарна ситуация и точно на тази географска точка безплатно издание може да избие разходите си чрез реклама? Сметката е проста – разходите са десетки хиляди лева дневно. Приходите – пренебрежимо малки. По-интересното е, че се появиха нови безплатни вестници, включително всекидневникът Новините днес. Времето ще покаже доколко те са напипали пулса на обществото или пък пулса на определен сегмент от политическия елит.

Безплатното издание прочее е сладка работа. Почти като блог, в който си спрял коментарите на посетителите. То може да прави буквално каквото си иска, освен да накърнява интереса на своите собственици и спомоществуватели. Парадоксът е, че хем искаш да стигнеш до колкото се може повече хора, хем си напълно зависим от рекламодателя. Това би довело любителите на теориите на конспирацията до интересни размишления.
Какво следва?

Ура, но традиционните медии продължават да съществуват и да влияят на процесите в обществото. Истинско щастие е, че имаме вестници и списания, които са трибуна на различни мнения. Още по-важно е, че имаме нетренирани блогъри, които съумяват да разпалят теми, да предизвикат интерес към събития и да свържат мнения. Новите медии имат дълъг път, докато предизвикат интереса на политическата класа, но са само на стъпка от това да станат истински видими.

И тогава ще стане още по-интересно.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!