Медийното мислене подмени политическото

13 август 2009, Автор: Александър Кьосев
Публикувана в Анализи на гост-експерти, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Александър Кьосев

Автор: Александър Кьосев

Настоящият текст е опит за коментар и обобщение върху конкретните изследвания, извършени от проекта „Лаборатория за медиен мониторинг”, които обхващат медийното поведение по отношение на изборите на различни медии – печатните, електронните и онлайн издания – в периода май-юни 2009. Понеже това, което предлагам, има характер на мета-изследване (изследване върху изследванията) и му липсват техники на верификация, то и изводите му могат да се тълкуват само като хипотези.

Проведените конкретни изследвания дават най-различна информация, която съм разделил в следните три рубрики:

1. Какво казват изследванията за българското общество;
2. Какво казват изследванията за българските медии;
3. Какво казват изследванията за самите себе си.

1. Какво казват изследванията за българското общество, потребител на медиите

Проведените проучвания очертават картина на все по-задълбочаващо се фрагментаризиране на групи и публики в българското общество, които сякаш нямат комуникация помежду си. В началото на прехода социолози говореха за отделни „етноси” – син и червен, които сякаш имат свои манталитети, навици, етос, разказ и образ на историята и настоящето. Т.е. тогава критерият за деление на обществото беше политически. От поведението на потребителите на различни медии – комерсиални, не-комерсиални, мрежови, официални и неофициални, активни и интер-активни, понястоящем може да се направи следният извод: твърдото деление сега се е размножило, престанало е да бъде политическо, към него се е добавила фрагментация на фокусни публики и поколения, свързани с напълно различен тип медии (групи, които ползват „своя” телевизионен канал, „своя” вестник или безплатен вестник, своя Facebook). От разнородния медиен рейтинг на партии, политически личности и каузи в различните медии, в съпоставка и с изборните резултати, както и от темите и дискусиите в тях, става ясно, че между тези „комуникативни групи” (или по-добре комуникативни мрежи) манталитетният gap расте, те нямат техники и канали, нито навици, културни кодове и дискурси, с които да общуват помежду си. В този смисъл свидетели сме на ре-феодализиация на обществото на отделни под-култури, които живеят в изолирани светове, имат различни картини на ситуацията и се срещат рядко, и по кризисни поводи. Дали не е време да се препоръча на социологическите агенции да не следят традиционни разпластявания на обществото по традиционни критерии като образование, пол, възраст, географско положение и да не преминат към „комуникативни” критерии – кой гледа само телевизия, кой още чете вестници, кой ползва Интернет, кой е във Facebook? Подобно предложение трябва внимателно да се обмисли, защото от друга страна изследванията показват доста ясна разлика между медийни и електорални резултати от изборния процес.

Може да се предположи, че етническа нетърпимост и дискурсите на различни агресивни национализми в българското общество, които са засилиха някъде след 2000 г. и продължават да ескалират, всъщност са само симптом на тази ре-феодализация. Те само сигнализират за това, че групите и публиките са престанали да се разбират, не са мотивирани да общуват и са склонни да се затворят, да обвинят „Другия” за социалните проблеми и да го демонизират.

2. Какво казват изследванията за самите медии и четвъртата власт

Тъкмо фрагментарността, своеобразната „разхвърляност” на медийно-публичното поле не позволява и лесни обобщения. Изследванията не дават еднозначен отговор на въпроса влияе ли медийната власт върху политическата. И тук отговорът трябва да бъде диференциран – по-скоро понякога влияе, а друг път – не, а влиянието трябва да се изследва конкретно в сплитането на разни фактори. Обобщеното впечатление от изследванията е, че

2.1. в електронните и печатни медии може да се говори за подмяна на публичната с комерсиална функция.

Ако публичната функция на медиите е свързана с дискусии за интересите на гражданите (филтрирани през гражданската им роля и през регулативната идея „общо благо”), а оттам с натиск върху изпълнителната власт, понастоящем в България тази публична функция се използва имитатативно, тя се цитира за други цели. Употребата й има легитимационна задача – да пази важния, но привиден образ на медиите като „четвърта власт”, изразяваща автентична воля на гражданите. Всъщност зад тази привидна публична функция се крият различни комерсиални цели на конкретната медия (както показва изследването на Калина Петкова), които от своя страна могат да бъдат объркано смесени с корпоративни интереси, лобита и дори със скрити политически интереси на кръгове в политическата класа. Става дума за подмяна с три стъпки: „публичното” се употребява като търсен медиен продукт, стока, която трябва да се продава; но стоката от своя страна се подчинява не на ясни пазарни принципи, а на скрити под пазара, непрозрачни и не-публични други цели и интереси: групови, лобистки, политически.

За подобни процеси, на първо приближение, говори медийното място на политическите теми. За доминация на собствено медийните (т.е. частни-пазарни) интереси над обществените по непряк начин става дума в изследването на Гергана Куцева – тя показва как, противно на очакванията, през изборните месеци политическата тема не започва да доминира – в българските онлайн медии има и доста други центрове на медийния интерес и се запазва сравнително традиционно разпределение между политически, икономически, международни новини и „произшествия”. Куцева показва още как политическото доста успешно се смесва с криминалното и онлайн медиите предпочитано дават информация за хибридни фигури, криминални босове с политически претенции, дори нещо като „криминални партии” и кръгове.

Това има връзка с особено стилово и естетическо филтриране на политическите новини, лица и събития, и образът на публиката (читатели, зрители и консуматори), който си създават самите медии. Както отбелязват няколко от изследователите, политическото започва да се филтрира през една опростена маркетингова естетика – онова, което трябва да попада в полето на медийното внимание трябва непременно да прилича на новина, а новината от своя страна да прилича на шоу, забавление, телевизионно състезание и други печеливши медийни жанрове. В новината-шоу трябва да има трепет от непозволеното, скандални действия на ръба на закона и морала, сензация, интрига, екшън, нещо пикантно и жълто. Тази маркетингова естетика предполага твърде опростен образ на своя потребител – тя смята, че той е елементарен и елементарно манипулируем – че неговото внимание се задържа само чрез подобни похвати, че на него може да му се въздейства единствено през каналите на една опростена и медиатизирана шоу-култура и нищо друго по-сложно, сериозно и аналитично не може да достигне до съзнанието му, ако не е „смляно” в горните опростени жанрови и стилови категории. И не само смята това, а от години провежда ясни политики и маркетингови стратегии в тази посока: т.е. тя се опитва да моделира своя потребител според това, което са собствените й опростени схващания за него.

Това се подкрепя от изследванията: те ясно говорят за сливането на политика, криминалност, забавление и шоу – дори политическата и социална критика в медиен план трябва да се превръщат в забавление (което ясно личи в самия жанр на предавания като „Господари на ефира” , имитативното „Господари на изборите”, или „Сблъсък”), в смесването на политическото поведение с телевизионни състезания, sms-гласувания и пр. Медиите активно изтласкват онова, което според тяхната маркетингова политика няма медиен рейтинг и съответно характер на медийна стока: те отделят все по-малко позорно време и място на замислянето, рефлексията, аналитичното търсене, сериозния коментар, изискващ време (пространството на вестника и прайм-тайма са скъпи). В тази ситуация не е ясно дали медиите служат на политически интереси или обратното –дали политиката и политиците не играят предварително определени медийни роли и игри.

2.2. Сливане на медийно и политическо

Много от изследователските данни говорят, че медиите и политическото са се слели в нещо като единен медийно-политически театър.

На първо място медиите са си присвоили политически функции – започват да провеждат избори, преброявания, „референдуми”, в които журналисти и народни избраници се смесват в равномерната телевизионна видимост. Различни шоу-програми поместват между музикалните парчета и комичните сценки собствените възгледи на водещите по важни социални и политически въпроси, адресирайки публиката си направо сякаш тя е самия Народ-сувенет. Те си поръчват собствени електорални изследвания, провеждат собствени гласувания или се изхитряват да дават забранени от закона предварителни резултати от изборите (и с това да им влияят). Но както показват изследванията на Калина Петкова, всички тези квази-политически жестове са добре примесени с шоу, метафори, музика, забавление, скечове, в абсурден хибрид на сериозно и забавно. Медиите са достигнали дотам, че могат да комбинират дори части от игрите на Бойко Борисов и на Сергей Станишев в „Стани богат!”, за да стилизират по този начин несъстоял се телевизионен дебат между двамата. Петкова заключава: „Да правят политика с певци, артисти и сценаристи стана толкова естествено за телевизиите, колкото и да излъчват зрелище, изнесено от политици. Не е изключено в бъдеще между двете сфери да има реален обмен на кадри”.

Освен това, характерно за медиите е, че те персонализират, изтеглят проблемите от каузи, програми и партийни ценности и устави към личности и медийни видимости. Те не търсят просто политик, а фотогеничен политик с медиен профил и визуален рейтинг, медийна роля, която да прави впечатление, да бъде в състояние да изпълни не-политическата роля „генератор на новини”.

Това принуждава обаче българските политици (съветвани от екипи от PR и медийни специалисти) да играят тези роли, за да бъдат видими и успешни: те започват да мислят не в политически, социални и електорални категории, а в категориите на медийната видимост и шоу-естетиката. Николета Даскалова формулира това много лаконично: „водещият тон на кампанията мина именно под знака на шоуто, драмата и скандала. И оттук нататък ролята на търсещата рейтинг журналистика се оказа изключително опростена – да поставя микрофон пред атрактивните политици в очакване на поредната словесна находка”.

Цялото това преплитане прави труден отговора на въпроса:

2.3. Властна ли е четвъртата (медийна) власт?

От една страна, медиите са очевидно мощен ресурс на власт, след като трансформират политическата сфера и най-вече – политическата класа, която се превръща в нещо като подгрупа от медийни персонажи, своеобразно подразделение на регистъра на медийните лица. Тази група играе специфичната си роля заедно с други роли –спортисти, синоптици, криминално изявени, модератори, журналисти (между тях често се объркват ролите, не случайно медийно известни фигури от различни сфери внезапно решават да станат политици) – и съответно вече не може да си позволи да не се държи по „законите” не медиите. От друга страна, не е ясно какво е мястото в това уравнение на медийните публики и на политически активния електорат (както не е ясно и дали и доколко тези категории съвпадат). Повлияно ли е на нагласите и ролята на електората, на самия вот? От кои точно медии към кои точно електорални групи е протичало влиянието? Или по-скоро електоралните резултати са независещи от медийните рейтинги? Изследванията демонстрират, че различните медии имат напълно различен потенциал за мобилизиране на електорат: и отношението между спадащите тиражи и неспособните да произведат изненада медийни кампании на традиционните медии, от една страна, и невероятният успех на интернет-мрежата Facebook (осигурила повишаване на избирателната активност с над 80 000 гласа само за един месец) говорят за тези объркани отношения.

Изследванията говорят за сполучливо създаден медиен образ на Костов (човешко, овладяно и конструктивно говорене, екип с Мартин Димитров, споделено възмущение, решимост за справедливост, дънки – водещи до висок медиен рейтинг в печатните медии, в телевизионните канали, а още и в онлайн новинарските сайтове и най-вече във Facebook). Но нито това, нито услугата, която му прави черния PR на политическия противник, не доведе до добър електорален резултат на синия политик – медиите, тяхната позитивна и негативна реклама не помагат на Костов: той загуби на мажоритарния вот в 23 район в София не само срещу проф. Борис Грозданов от ГЕРБ, но и срещу Георги Кадиев от БСП. Цялата медийна кампания на БСП е била според изследванията доста успешна (изследователката Куцева твърди, че в онлайн медиите лидерът и знаковите министри от БСП са произвеждали изключително позитивни послания, че кампанията е била добре премерена); защо тогава Коалиция за България катастрофира така, само гафовете на няколко клипа ли бяха причината? Нито отсъствието на Доган от медиите в първата фаза на кампанията, нито неговите гафове и медийната кампания срещу него не влияят върху електоралния му успех, вероятно осигурен по етническо-мрежови и клиентелистки начин. Слабото и предимно негативно пристъствие на Сидеров в медиите също не доведе до отлив на електорална поддръжка от Атака. А чрез „мажоритарния” вот, всъщност партийна подкрепа на ГЕРБ, волята на електората сякаш отрече дори самия принцип на визуалната медийна персонализация, в който сляпо се кълнат медийни теоретици и политически PR-eксперти. Електоратът всъщност избра не персонализацията и не видимостта, а каузата с ново име.

Всичко това сякаш говори, че „медийният рейтинг” на политиците има малко общо с реалния елкторален вот. Може да се направи лесен и със сигурност прибързан извод, според който реакцията на електората може да се тълкува по следната формула: „Ние ще гледаме вашето политическо и медийно шоу, но това съвсем не значи, че ще му вярваме – ще гласуваме както си искаме, според собственото си морално чувство и възмущение!”. Което би означавало, че вотът е бил негативен, но не само за старите политически партии и лица, а за целия медийно-политически театър, той е бил вот не само срещу политиците, а и срещу медиите и срещу тяхната опростена маркетингова представа за манипулируем читател/зрител/избирател.

Този извод обаче би бил прибързан по няколко причини. Първо: сбърканите медийни акции (напр. клипът с брадвата на Коалиция за България или разпространеното в YouTube изказване на Доган „Аз съм властта”), за които се твърди че са имали обратен, негативен ефект и са мобилизирали огромни маси, които иначе не биха гласували, все пак не повлияха никак върху „твърдите електорати”, нито на БСП, нито на ДПС, които гласуваха както винаги. Защо, в тези хора не се ли акумулира опосредено от медии и канали морално възмущение и негативна енергия? Какви послания достигат до тези електорати, чрез какви медии и канали? Дали само комуникацията на ниво сбирки в селски читалища и съобщения по клановите и клиентелистки мрежи? Достигат ли въобще до турския електорат българо-езичните медии (изследванията не казват нищо за ролята турско-езични медии, ако има въобще такива, и това е техен недостатък).

Второ – наказателно-негативният вот се отля все пак в една фигура с откровено медиен характер. Ето как формулира това една от изследователките – Николета Даскалова: „В крайна сметка, популисткото ухажване на гласоподавателите получи своя очакван завършек, като за победител на изборите бе коронясан най-добрият в този жанр – екшън-политикът, по чиято твърда дума и твърда ръка електоратът въздиша вече няколко години”.

Тази констатация е частично вярна. Настина беше подкрепена медийната личност на неформалния лидер на ГЕРБ Бойко Борисов – чийто образ е изцяло в законите на опростената медийна естетика, за която по-горе стана дума. Т.е. тук медиите и тяхната комерсиална визуална естетика сякаш имат съвсем определен успех: Бареков и мнозина журналистки дадоха позитивна форма на негативния вот. А тази позитивна форма беше, както казва Даскалова, на българския екшън-герой, едновременно човек от народа и каубой, който на ръба на закона възстановява закона, фамилиарния мачо, пълен със сила и потентност, който не си поплюва.

Ако съпоставим обаче този факт с анализираните по-горе, нещата ще се усложнят и отговорът на въпроса „властна ли е четвъртата власт” отново ще изглежда неясен. Защо, ако вотът е наказателен, той има тъкмо тази позитивно-медийна форма, а не друга? Нима Синята коалиция и Костов не създадоха относително сполучлив медиен образ, съобразен с жанрове и медийни изисквания? Защо тъкмо фамилиарният мачо беше единодушно предпочетен пред стегнато-фашизоидния и скандален Яне Янев, който през цялото време излъчваше далеч по-категорични послания за възмездие, ред, законност, справедливост – а освен това, както отново показват изследванията, имаше достатъчно медийно присъствие? Не би ли могъл той да въплъти по-добре мобилизирания в последния момент „негативен вот”? Засега изследванията не се ориентират достатъчно в това как се съчетават победилия медиен образ (който би трябвало да внушава, че четвъртата власт е успешна и много силна) и негативната, наказателна електорална вълна. Защото, ако е вярно твърдението за „негативност” и „възмущение”, това би значело, че електоратът и гражданите искат смяна на „видимите лица”, на целия омръзнал им политико-медиен антураж, на самите медии и тяхната естетика. Но това не се случи – Бойко Борисов е от години на телевизионните екрани и страниците на вестниците.

Може би става дума за странен хибрид между медиен вот и анти-медиен вот, който не знаем как да анализираме. Може би успешният хибрид трябва да се търси релационно – в специфичната и конкретна медийна поетика на този образ, изграден чрез контрасти и отношения с други, по-малко успешни: в образа на силата, фамилиарността и мъжкарската решителност, която излъчва Бойко Борисов, в медийно моделираната му уестърн-решимост непрекъснато да прекрачва формални и етикетни правила, в цветистата му безцеремонна реторика, в категоричността, граничеща с липса на вежливост, в телесността на неговото визуално физическо присъствие (неслучайно блогът на Бойко Борисов не е пълен с вербални, а с визуални послания, той е видео-блог – виж http://www.fmd.bg/?p=3375), с готовността му да прави разни гафове без да се интересува от цивилизационните последствия – но само, за да възстановява „истинските” правила, разбираемата за всички народна „правица”.

Все още не можем да си обясним как негативното получава позитивна форма, дали е само по логиката „няма за кой друг да гласувам”, по друга логика от типа „той може това, което аз не мога” или по линията „търся нови лица”. Затова и не можем да си обясним напълно как и защо моралното възмущение търси и позитивна програма, и я намира в „екшън героя”, разбира се, медийно творение. Интересно е да се изследва в бъдеще защо в съвременен български контекст образът на мъжкарското „можене” с всичките му телесни агресивно-еротични импликации (в тази посока беше моделирано централното послание на ГЕРБ по билбордове, клипове, в интернет пространството, в интервюта и пр.) надделява над по-абстрактното и моралистично „ред, законност и справедливост”. И дали все пак именно образите, а не други фактори – мрежи, клиентели, отделни локални или възрастови групи и техните предпочитания – имат определяща роля.

Изследванията показват, че, от друга страна, самата „четвърта власт” е сериозно фрагментирана. Определени медии – блогосферата, електронните социални мрежи като YouTube и Facebook– са по-скоро в ръцете и на страната на електората (по точно – на определени младежки и интелигентни групи от него, които на фона на „целия” ре-феодализиран електорат изглеждат твърде изолирани), а не на страната на онова, което нарекох медийно-политически театър. Те мобилизират воля „отдолу”, мнения и гласове, дават форма главно на негативното – позитивните кампании на определени политици в тях не са особено успешни, официалното политическо и медийно поведение трудно прониква и вирее в тях.

Би могло да се говори за разцепване между комерсиалните медии и онлайн медиите, които претендират да са нова публичност, засега лишена от комерсиалност. Но там социалната рефлексия е силно смесена с авто-презентация, графомания и самохвалство, създаване на имидж вътре в младежките мрежи. Смесени са личният образ и публичната роля. Електронните платформи и мрежи повече принадлежат на млад, европеиден електорат, който гласува наказателно спрямо официалното. Изследванията демонстрират, че опитите Facebook да бъде овладян за официални каузи и лица се радва на скромен успех. Непропорционален на вота брой поддръжници на Костов – 5227 фена, на фона на значително по-скромния електорален резултат; по аналогичен начин Facebook-популярността на зелените не оказва влияние върху вота. От друга страна, както посочва Ели Александрова, в социалната мрежа Facebook 80 000 души са подкрепили каузи от типа „Аз гласувам”, което очевидно е повлияло на вота –(1/3 от регистрираните от социолозите 300 000, които са решили да гласуват в последния месец). Т.е. мрежата успява в едно, не успява в друго, тя е само малък фактор в многофакторна и динамична игра.

3. Какво казват изследванията за самите себе си

Самите изследвания имат много позитивни качества – те са съвестни, с ясно формулирани задачи (но не винаги ясно формулирани хипотези), добросъвестно проведени, върху достатъчно материал. Но не е ясен проблемният хоризонт, в който се намира всяко едно от отделните изследвания, общата хипотеза, която ги обединява и социално-политическият залог, който трябва да ги мотивира. Просто „мониторинг” заради самия мониторинг? За да има социален смисъл, наблюдението върху нещо трябва задължително да бъде критическо наблюдение, да има ценностен хоризонт – защо, ако не заради запазването на демократически принципи и ценности, наблюдаваме?

Този общ дефект се отразява върху мотивацията на отделните изследователи, които работят очевидно на парче, с идеята, че обслужват задача, която не им е ясна. Това прави изследванията и твърде приложни, лишени от научен контекст, връзки, референции, несъотнасящи се с други изследвания в сходни области. Т.е. приложността надделява над научността, а в самия аналитичен език се промъкват медийни жаргонизми – „топ-лица” и пр. Някои методи не са употребени с аналитична, а с визуална цел – например контент-анализа на ключови думи, които раждат красиви графики, които не непременно са разтълкувани, а, ако има някакви разсъждения след тях (например, че „Станишев не изневерява на типичния си държавнически стил да модулира изказванията си от и за името на страната, да проявява управленска загриженост за хората), то те не произтичат непременно от контент анализа. Липсва методологическо съзнание за твърде ограничените възможности на подобен инструмент и конкретна научна мотивировка защо тогава именно той е предпочетен. Става дума за сериозни дефекти: контент анализът разкъсва вътрешните смислови и реторически връзки на изказването и прави трудни за анализ стратегиите за реторическа манипулация, изборът на стил, изборът на място, време и контекст на изказването, водещите метафори, речникът на политическото лице и неговите ограничения, повтарящите сe фигури на аргументи, паралогизмите и различните манипулативни техники. Не ясно как тези контент анализи се отнасят към предимно визуалните и перформативни, ситуационистки и контекстуални техники на въздействие на редица медии, на интерактивността в Интертнет и пр. Трябва да има ясна цел, мотив и хипотеза, за да бъде използван тъкмо този метод – иначе, той се превръща в празна демонстрация на „професионализъм”. В тази връзка трябва да се каже, че изследването на МаketLinks Research Consulting, наречено „Media Index: Наблюдение на медиите [юни] 2009” е най-симптоматично – в него има много обработен материал, много „научност”, обективни и измерими данни, графики и зависимости, от които обаче не следват почти никакви не-тривиални тълкувания и изводи.

Впечатлението е, че изследванията не изпълняват нищо повече от конкретна пазарна поръчка и са лишени от публичен мотив – което противоречи на съдържанието им.

Трябва да се посочи и един друг дефект, граждански по своя характер. Изследванията твърде плахо навлизат в една деликатна област – изкупуването на вестници и телевизионни канали, което се случи наскоро в България, от лица, зад които вероятно стоят други лица в сянка – т.е. корпоративното овладяване на определени медии и впрягането им в обслужване на конкретни политически интереси. С малки изключения, настоящите изследвания не тематизират пряко подобни случаи – например отчетливата тенденциозност (като на безплатния вестник Новините днес), те само я намекват и не се питат кой плаща „безплатните вестници”, кой решава каква да е музиката в тях, каква да бъде политиката на цели медийни вериги, доколко това влияе на публикуваното съдържание, цензурират ли се материали и пр. А без сериозен и не-плах анализ на тази тенденция е възможно цялата картина да се изкриви.

 

————————————————————————————————————————————————

Бележка към текста на Александър Кьосев

В последната част от своя анализ Александър Кьосев засяга теми, свързани с характера на мониторинга. Чувстваме се ангажирани да отговорим на коментарите му.

Първо, отделните изследователи не работят „на парче” и не „обслужват задача, която не им е ясна”. Точно обратното. Още от самото начало екипният принцип и съгласуването между различните изследователски подходи е в основата на нашата работа. Неслучайно отделните изследователи често препращат в наблюденията си един към друг, формирайки общия съдържателен и ценностен хоризонт на мониторинга. Нещо повече. Анализите на младите автори традиционно са в основата на оценките на експертите. Такъв е, впрочем, и случаят със самия Кьосев, който в текста си сам постоянно цитира нашите изследователи. Това едва ли щеше да е възможно, ако екипът не действаше професионално и не даваше възможност на експертите да формират мнението си по надежден начин. Тъкмо прецизната предварителна работа с детайлите гарантира качеството на финалните резултати.

Второ, методологията на мониторинга е прецизно тествана. Аналогични методи на наблюдение се прилагат от страна на престижни международни институции като например Европейската Комисия. Инструментите, използвани в рамките на проекта, са иновативни и се прилагат за първи път в България. Едва ли е случайно, че интересът към много от тях от страна на различни институции – социологически агенции, изследователски центрове, медии – бе провокиран именно от успешното им въвеждане в употреба от членовете на екипа. И тази употреба далеч не е просто технологична. Аргументацията за това защо и как дадени инструменти се използват от страна на изследователите, е ясно заявена още при представянето на проекта и в първите анализи от мониторинга (вж. архива на сайта).

Трето, проектът ни най-малко не страда от граждански дефицит, от липса на достатъчно социална критичност. Едва ли през последните години има друга инициатива, която в по-голяма степен да е повлияла на медийната среда в България, да е реализирала по-успешно трудната мисия критиката към медиите да намира място по страниците на самите вестници и в програмите на телевизии и радиостанции. Мониторингът постепенно изработи рефлекс у медиите за самоконтрол, защото те, макар и неохотно, възприеха факта, че са постоянно наблюдавани от независима гражданска организация. От друга страна, едва ли тук трябва специално да припомняме многобройните опити за натиск от страна на някои медии върху членове на екипа и по отношение на проекта като цяло. Впрочем, именно ясно видимата ни гражданска позиция направи възможни новите партньорства с престижни институции като GfK Audience Research Bulgaria, фондация „Конрад Аденауер” и др. Тяхната подкрепа е знак за социалната значимост на мониторинга.

Екипът на Лабораторията за медиен мониторинг

Коментари

2 коментара за “Медийното мислене подмени политическото”
  1. спасов казва:

    Поздравления. Тази статия ми даде глътка въздух всред блатото от простотия на милицонерската първичност в която се оказахме

  2. мавродиева казва:

    Ясно и точно са представени резултати от наблюдения, коректно представяне на позиции и гледни точки. Заглавието ми допадна.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!