L’Europeo и L’Bulgaro

Кратък критически размисъл

Автор: Кристина Никова

Забавлението на интелигентите

Размисълът ми започна с напускането на бившия главен редактор на L’Europeo България – Калина Андролова. Списанието започна рязко да се променя и аз се запитах защо.

Тръгнах по следите на италианското издание в търсене на отговора. Заглавия от типа „Джихат”, „Афганистан – другият поглед”, теми, свързани с Раи, мафията в Италия, петролни картели и разбира се, имена от ранга на Ориана Фалачи, Алберто Моравия и Бенедети, основателят на L’Europeo.

Опитах се да сравня Брижит Бардо и Джихат, абсент и Берлускони, Lemon Incest и мафията в Палермо и реших, че мога да си позволя един кратък критически размисъл върху L’Europeo България.

Колкото и да си повтаряме, че L’Europeo е българското списание за култура, история и политика, то си остава българското списание за забавление – забавлението на интелигентите, на относителния ни елит. L’Europeo докосва и търси една специфична за българския пазар публика – публиката анти-чалга, анти-комунизъм, про-абсент. Тази, която страда по неуспешната ни демокрация и по неосъществения ни медиен плурализъм,
но доста спомага за тях.

L’Europeo България със сигурност не е платформа на „тежката журналистика” у нас . По-скоро списанието залага на размитостта между понятията „тежка” и „лека” журналистика, на широката ни представа за журнализъм изобщо. L’Europeo такова, каквото го познаваме по нашите плитчини, е симулация на несъстоялата ни се аристокрация, на неосъществената ни културност, на провалената ни умност (Андролова 2011) , на бягството ни от логореята.

L’Europeo все повече заприличва на ученическия дневник на майките ни и постепенно се превръща в поредния артефакт на пубертета на нашите медии.

Абсентизъм (Absenteeism)

Това не е форма на протестни действия, не е и алкохолната зависимост от абсент. Това е философия на отсъствието. Отсъствието на отговорността на автора.

Абсентизмът е доборволно отказване от правото на действителност и на сетива, с които да я възприемаш. Той е гмурването в епитетите, в малките истории на големите личности, в любовите на Дюрас и грозотата на Серж Гензбург.

L’Europeo просто евфемизира своята развлекателност в стилни черно-бели фотографии и статии за моралното отсъствие и се превърна в част от тенденцията за абдикация на журналистите от журналистиката и на мислителите от мисълта.

L’Europeo е еманация на несъстоялия се български „изъм”. То е опитът на медиите ни да бъдат различни и авангардни. То е профилът във Facebook с единствени приятели Любен Дилов – син и Уди Алън. (Бих казала, това е отсъствие от действителността дори и на виртуално ниво).

Докато в Италия през отминалата есен по реповете се продаваше “Afganistan – l’altro sguаrdo” („Афганистан – другият поглед”), в България вървеше броят „Истински лъжи”. Красноречиво съвпадение! Една истинска лъжа си е цялото познато ни L’Europeo. Лъжата за това, че някой се опитва да наруши медийния олигопол в страната ни.

„Перата” или издателите са виновни за тази медийна парвенющина? Калина Андролова казва в интервю за в. Култура: „Когато някой е забогатял набързо, той се дразни адски от единственото, което не може мистериозно да купи и да закичи на ревера си: интелектуалното превъзходство. Забелязали ли сте, че богаташите внезапно започват страстно да разбират от изкуство, стават колекционери.” L’Europeo като че ли е поредната богаташка колекция. Знак, че колкото и възможности да се открият пред медийния бизнес в България, той ще си остане със „закаченото” интелектуално превъзходство на ревера.

L’Europeo се опитва да бъде елитарно в общество без елит, опитва се да бъде адекватно на един доста неадекватен пазар и така се отплесва във вече компрометирания лайфстайл, в опит да се измъкне от всеобщата социална тревожност.

Списанието лека полека се спасява от ролята си на публицистична платформа през вратичката на лайфстайла, макар да подозирам, че първоначалният замисъл, поне на редакционно ниво, едва ли е бил такъв. За това говорят и някои от по-ранните броеве като „Петroll” и „Медиите – последната власт”, които макар да не блестят с особен журналистически ракурс не пропускат теми като проекта за петролопровода Бургас – Александруполис, „студената война” между САЩ и Русия и „загиналите” през последните години в Русия журналисти. Това потвърждава и изказването на Калина Андролова за в. Култура: „Работодателите ми искаха да е престижно, без да са наясно, че престижно означава първо умно, а след това всичко останало. Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.

+/ - Tabloid

Липсата на обществено-политическа ангажираност в българското издание на L’Europeo със сигурност е опит за бягство от матрицата на българската медия. Само че в стремежа си да предложи нещо различно от таблоидното, списанието попада именно в неговия контекст. Харингтън описва и сравнява основни характеристики на популярния таблоид и на т. н. broadsheet („сериозната” преса). Оказва се, че според тази класификация освен по претенцията си да репрезентира високата култура, по всички останали параграфи L’Europeo попада в графата на таблоидните медии – акцент върху персоналното, частното на преден план за сметка на публичното, емоционална оценка, субективизъм, образно въздействие, интерес към знаменитостите, приоритет на желанията и т.н.

Едва ли обаче можем да приемем, че отказът от сериозната журналистика е изцяло отказ от обществената мисия на медията. Тя може да формира нагласи и да „програмира” различни възприятия дори и експлоатирайки по-периферни теми, като това може да е израз на своеобразен протест срещу изграждането на дневния ред и медийната конюнктура.

Изследователят Джон Фиск твърди, че таблоидното
„оспорва” нормата и че се явява своеобразна опозиция на „сериозните” медии, които често обслужват властта (Fiske 1989). В този смисъл можем да заключим, че таблоидността нa L’Europeo България вероятно в по-голяма степен се дължи на опита да противостои на модела, отколкото просто да абдикира от обществена отговорност. Навярно съществува и известен страх, че може да се превърне в поредната публична арена на властта у нас.

Специално за рамките на България няма как да не отбележим, че то се отличава от останалите таблоидни медии по два твърде съществени елемента – собствен стил и добър вкус. В духа на предпоследния брой може да се каже, че то е „изход” от таблоидното през таблоидното и че навярно създава известна гражданска активност, макар и по косвен път.

Още една разлика е, че макар и в L’Europeo да съществува „култът към личността”, характерен за таблоидните издания, изпъква една разграничителна линия – то рядко принизява знаменитостите до обикновените хора, дори и когато разказва техните „телесни” истории.

“Le beau est toujours bizarre”

Списанието твърде много напомня на декадентски кръжок по писане и ако в този дух Бодлер е казал: “Le beau est toujours bizarre” („Красивото винаги е странно”), то аз бих добавила, но не винаги странното е красиво.
Наблюдават се известна хиперобразност и хиперредундантност на текстовете, които като че ли целят да замаскират тяхната хипосоциалност, хипоактуалност, публицистичната им недостатъчност.

Тук се нареждат имена като Георги Тошев, Иво Христов, Калина Андролова, Виктор Пасков, редом с тези на Ролан Барт, Фредерик Бегбеде и Алберто Моравия. Сред българските автори се загубвам в плетеници от „И тя отмина, но наопаки.”, „Кутлурата е възпитание в степен на съпротива.”, „Човек не знае какво е вечност, за да я обещае на някого.”, „…от затръшнатите врати до тихия полъх на коприната върху ножа за сепуко.”… В стремежа си да напластят много и различни смисли авторите на L’Europeo често пропускат смисъла изобщо и оставят читателите да се лутат в розовата мараня на логореята на пишещите хора. Признавам, че това понякога е много приятно. Особено сутрин преди 10 часа с чаша кафе на терасата. Но марката L’Europeo има своята мисия и тя не е самоцелната красива странност. Декадентството е бягство от смисъла и медиите в България ще имат право да бягат от него едва след като го открият.

L’Europeo & L’Bulgaro

И ето след явленията идва ред на авторите или както обичам да ги наричам – „перата”. (Всъщност за L’Europeo България може да се каже, че има и „пера”, и „перушина”).

Няма как да подмина тенденцията за изчезване на чуждите материали. Трудно е да не забележиш, тъй като тяхното отсъствие рязко променя звученето на списанието. Заглавията стават все по-общи от „Петroll”, „1968” и „Медиите последната власт” към „Контракултура”, „Спирт & spirit”, „Ало, ало” и „Изход”, сякаш за да може всеки да се включи, с каквото има под ръка я за Ерих Кестнер, я за Джанис Джоплин. Лошото е, че с такова впечатление оставам не само от заглавието, но и когато разгърна списанието. Сякаш нещата се случват някак между другото. Лежерният тон съвсем не идва от стила, тъй като той е максимално претенциозен, не произлиза и от wiki-синдрома, който определено присъства в списанието, а по-скоро се изчерпва с тематичния подбор на материалите.

А защо ни отнеха Барбара Тротер и Алберто Моравия? Едва ли е поради липса на средства или подходящи материали, по-скоро е заради опасността качеството на изданието да се повиши или, още по-опасното, критериите на читателите да се качат. Без да задълбавам в стилистичен анализ, с чиста съвест мога да оприлича българското присъствие в L’Europeo на „перушинката” сред „перата” на новоизлюпеното птиче. Определено колкото е по-странно, абстрактно и напудрено всичко, толкова по-добре. В голяма част от текстовете „бърборят”, липсва структура и систематичен подход, но пък за сметка на това са дълги и хиперобразни!

Не мога да не спомена, че въпреки претенцията си за платформа на „високата” култура в L’Europeo се допускат грешки, които биха били по-привични за в. Уикенд. В няколко броя вече се говори за „хомосексуализъм”. Иска ми се да го отдам на вече споменатата слабост към „измите”, но май по-скоро е израз на безкултурие, граничещо с хомофобия. В списанието не липсват сексистки изказвания, заглавията често не отговарят на съдържанието и определено се вписва в типичното за българските медии подценяване на аудиториите.

„Хроника на една предизвестена смърт”

Може би звучи преувеличено, но подобно на едноименната повест на Маркес всички знаем, че главният герой ще бъде убит, но това е толкова очевидно, че дори не си правим труда да го изговорим, още по-малко се опитваме да предотвратим убийството. L’Europeo такова, каквото го искахме, си отива. То се превърна в поредния продукт на медийния ни пубертет, а пубертетът все някога свършва.

Самият факт, че такова списание оцелява на медийния ни пазар вече е симптом на задаващо се съзряване. Тъжното е, че когато то настъпи ще постави условия, на които L’Europeo навярно вече няма да отговаря. Списанието, обаче, е безкрайно ценно и уникално с това, че първоначално заяви една претенция, дотогава непозната на нашата аудитория – не публиката да „възпитава” медията, а обратното. Още по-ценното е, че тази претенция проработи.

И все пак, L’Europeo явно предпочете да забавлява публиките си, вместо да ги „възпитава”. Ето на това в теория на комуникацията казват „забавление до смърт”.

Библиография

Dalhgren, Peter (1992). Journalism and popular culture. [Посетен на 25.05.2011].

Fiske, John (1989). Reading the Popular. [Посетен на 01.06.2011].

Даскалова, Николета (2010). Таблоидното тяло. Семинар_БГ, бр. 4. [Посетен на 02.06.2011].

Андролова, Калина (2011). Баничари в медийния бизнес. С Калина Андролова, бивш редактор на сп. L’Europeo разговаря Митко Новков. В. Култура. [Посетен на 02.06.2011].

Shannon, Claude (1948). A Mathematical Theory of Communication. [Посетен на 20.05.2011].

L’Europeo