Медиите в края на 2008. Възходът на фигуралността

Автор: Ивайло Дичев

През този месец се засили иначе отдавна съществуващата тенденция към деполитизация на българското медийно пространство: новото беше, че тя започна все по-видимо да влиза в противоречие с реалната политизация на страната и на света, което пък взе да прави българските медии все по-неадекватни.

На световната финансова, а вече и икономическа криза наместо със сериозни анализи и преоценки на неолибералната политика по света и в частност на тройната коалиция, довела дотук, медиите реагираха в риториката на вдигането на завесата. Най-после управниците признали, че има криза и безработица, че всичко това ще трае дълго, че ще ни засегне и нас – ето какво беше основното послание. Моделът на реакция е дълбоко вкоренен в българската публичност: ние много добре си знаем, че нещата са много по-лоши отколкото ни казват. Онова, което можем да направим, е да повдигнем завесата и да ги покажем. Икономическата катастрофа и военните конфликти така някак естествено се преливат в природните бедствия и злополуките, образуват едно цялостно зрелище зад повдигнатата завеса („Знаех си аз!…”). Може би така можем да си обясним, че според платформата Еurope Media Monitor (ЕММ) клъстърът външни новини и този на произшествията имат еднаква тежест, много пред политическите и икономически новини. Зрелището на катастрофата прави медийния потребител безпомощен и пасивен – той не очаква и от управниците да правят политически избори, доколкото пред нещастието има само адекватни човешки реакции, не алтернативи. В този смисъл и от политиците медиите като че ли изискват действия, продиктувани от здравия разум и морала, не от рационално избрани опции. Резултатът е в това, че изчезва пространството за политическо мислене и дебат; заменя го моралното-естетическото представяне на самите актьори. Наместо да се дебатира какво точно прави или не прави правителството – дали да подкрепи потребителя или производителя, дали да спасява бизнеса или да го остави да си тегли последствията от поетите рискове и пр. – за да смекчи последствията от кризата, основната дискусия се върти около това дали ще откраднат парите.

Фигуралността на медийната действителност доминира медиите от 2001: през декември 2008 обаче тя изглеждаше особено силна, размивайки очертанията на обществено важните проблеми. Месецът беше доминиран от убийството на студента Стоян Балтов пред дискотека „Амнезия” на пети. От една страна той събуди въпроси за съдбата на Студентски град и по-общо – на приватизираните публични пространства и липсата на политики в сферата на образованието. От друга обаче, медийният поток удави тези важни въпроси в персонални мнения, отдаване или не на почит, разкази на очевидци, живописни кадри от бардаците и пр. Тази фигуралност сложи отпечатъка си върху по-нататъшните протестни действия на студентите, които се оказаха хаотичен сбор от несвързани, дори противоречиви искания без истински идеен център или сериозна организация.

Подобна фигуралност характеризира и отношението към Барак Обама, където много по-важна се оказа радостта на кенийската му баба от социално-икономическата му програма. Послания като тези на опозицията, че всеки един американски кандидат е добър или на премиерът, че социалистическата идея се оказала правилна останаха без сериозни коментари. Човешката драма доминираше и когато се представяше новата присъда на Ставийски и осъденият шампион дори почна да буди симпатии. Той щял да бъде по-полезен ако е извън затвора и може да събира пари за обезщетението – този човешки аргумент, на който нищо не беше противопоставено, показа колко малко значение се отдава у нас на принципите на правосъдието.

Връх на фигуралността разбира се бяха двете изяви на основните политически опоненти. Танцуването на премиера в „Дансинг старс” (бТВ) бе много по-сериозно коментирано – най-вече подигравателно – отколкото съдържанието на излязлата през същия месец негова книга „Защо сме социалисти” (въпреки много тежките въпроси, които не само опонентите му, но най-вече съпартийците му си задават за това има ли нещо социалистическо в неговото управление). Бойко Борисов пък участва в епизод от сериала „Забранена любов” (Нова телевизия) в ролята на себе си, т.е. кмет на София, а също свири на пиано пред сираци и на китара пред Слави. В отношението между двамата най-популярни лидери медиите не откриха никаква политика; представяха го като „дуел”, наблягайки на неприличните думи, мускулите, фигуралните изяви и пр.. В крайна сметка никой не разбра с какво политиките на единия и другия се различават.

Що се отнася до президента, той запълни вниманието със защитения вид козел, който уби в Узбекистан и който тотално отмести интереса не само от предишния евро-скандал с неговите спонсори, но дори от самото това посещение в една крайно съмнителна от политическа гледна точка страна. Царят присъстваше (или отсъстваше) в медиите с човешката драма около катастрофиралия си син Кардам. Меглена Кунева се представяше като прослава за България заради избирането й за еврокомисар на годината; не научихме нищо за работата й в Комисията, затова пък ни припомняха охотно колко е очарователна и обичана. А що се отнася до Ахмед Доган, неговото медийно битие след скандала със самоубилия (?) се Ахмед Емин се свеждаше до показване на имотите му. Ако трябва да кажем нещо за депутатите като цяло, те станаха видими около два скандала – с простотията си (по повод репликата „като не става ин витро, да стане ин виво”), както с мързела и користта си (че си дадоха коледни надбавки и че излязоха рано в отпуск във време на протести и криза). Любопитен феномен е че личното присъствие в медиите на политиците от НДСВ надхвърля тези на политиците от другите партии, партии които сами по себе си имат много по-голяма подкрепа. Може би това ни говори за новия начин на правене на политика, навлязъл у нас с победата на царя през 2001 – политика не на идеите и алтернативите, а на фигурите и имиджите.

Рекламният клип на БСП с трамвая, излъчен предния месец точно преди конгреса, успя напълно да засенчи съдържателните проблеми, които там трябваше да се обсъждат. Тук фигуралността е свързана с една друга особеност на медиите у нас, която можем да наречем търсене на двойното дъно. Многобройни експерти бяха канени да коментират този клип, неговите качества и недостатъци, посланията му и пр. Сякаш е твърде елементарно и скучно да се занимаваш със самите неща, затова се изхитряваш и се отдаваш на една метарефлексия. Клипът казва, че идеалите на социалистическата партия са останали едни и същи: наместо да анализират това с помощта на исторически данни, програмни документи, политически анализи, медиите се занимаваха с образа на трамвая, разсъждаваха дали това послание повишава рейтинга на БСП, дали скандалът е добра или лоша реклама. Същия тип мета-рефлексия виждаме, когато се анализират имиджите. По-интересно е сякаш да се обсъжда имиджът на България пред света, отколкото ценностите, потъпквани у нас; образите на партиите и политиците, отколкото действията им. Ако проблемът на България с ЕС е имиджов, излиза, че експертите не са си свършили работата, не са обяснили на света кои точно сме ние. Това отместване на дискурса към експертното, разбира се, деполитизира още повече. В дискусията за това дали един имидж е добър или не няма възможни различни позиции и ценностни нагласи – има по-добри или по-лоши професионалисти. Публиката няма думата.

Фигуралността на медиите се усилва от все по-голямата роля на мрежата като пространство за стихийно приватизиране на културата и информацията. В различни форуми и платформи, най-важната от които е VBOX7, се репродуцират именно тези фигурални елементи (бате Бойко с китарата, бате Серго с трамвая…), но почти никога сериозните политически послания. Интенцията в подобно възпроизводство е по-често подигравка отколкото възторг, особено когато се представят управляващите. Операцията обаче има един непредвиден резултат. Тя неимоверно усилва тъкмо фигуралните послания за сметка на съдържателно-политическите. Тук роля играе революцията в технологията на образа: толкова е лесно да снимаш, записваш, ъплоудваш, че това се превръща в самоцел. Обратно, съдържателните послания са по определение дискурсивни, а словото е медиум познат, неинтересен сам по себе си, изискващ повече усилие.

Един от най-сериозните проблеми на медийната среда у нас е това, че никоя тема никога не стига до някакъв определен завършек. Не разбрахме нищо за купуването на местния вот, не научихме повече за смъртта на Ахмед Емин, няма яснота по това кой точно е виновен за спирането на европарите, за нито един от разкритите агенти на ДС не ни помагат медиите да си изградим еднозначно отношение. Тази неяснота се дължи не само на лошата съдебна система, но и на самата медийна среда.

Първият момент тук е ефектът на анонса. Интересно е да въведеш информацията в обръщение – по-малко интересно е да проследиш съдбата на новината и да я доведеш до край, ето защо пазарно ориентираните медии полагат много повече усилия да издирват начала на истории, отколкото да им дадат завършек. Това прави така, че българската публичност скача от един анонс към друг; началото на историята е бомбастично, скандално, вълнуващо – краят й откриваме в някой долен ъгъл на страницата, защото интересът вече е спаднал. Ето защо героят-полицай, повдигащ обвинението, у нас е много по-популярен отколкото съдията, чиято присъда остава невидима, безинтересна и обикновено разочароваща. Непрекъснато се повдигат шумни обвинения и винаги те не довеждат до нищо: можем да си обясним това от една страна с абсолютната стопроцентова корумпираност на съда, можем обаче да заподозрем и твърде големите очаквания, предизвикани от ефекта на анонса.

Вторият, това е принципът на пинг-понга, превърнат в един вид етически кодекс на публичните дискусии у нас. С цел да се осигури плурализъм и изобщо да се излезе от идеологизираната нахъсеност на 90те години, днес журналистите се мъчат винаги да канят и „другата страна”, ако ще тя да е представена от отявлени расисти или хора обвинени в престъпления, та понякога дори – адвокатите им. Резултатът често е тоталното релативиране на проблема – едните казват така, другите иначе, върви, че разбери кой е прав (често надделява просто онзи, който е по-нахален и говори по-силно). Имат ли право в протестите си млекопроизводителите или исканията им вече са удовлетворени? Журналистът кани застъпник на едната гледна точка и на другата, но не за да се стигне до истината, а за да се играе пинг-понг, да се прави сеир на зрителя („Сблъсък” с боксовите ръкавици е най-откровения образ на този стил, макар че там водещите често имат много ясна позиция). В страха си да не бъде обвинен в пристрастност и да не загуби работата си журналистът не си дава труда да зададе дори фактическата рамка на дебата и там, където някой от събеседниците му лъже, просто да каже, съжалявам, това не е вярно или пък ако няма под ръка данните – да ги провери и да продължи по темата на следващия ден. Специфична версия на пинг-понг дискусиите е релативирането на смисъла на понятията, който добавя към темата споменатия експертен, мета-рефлексивен характер. Така поне месец се спореше какво точно означава „олигарх”, всеки имаше своя дефиниция и в последна сметка експертното хитреене замъгли съществения въпрос за ръководната роля на хора като Гергов и Гущеров в уж лявата БСП. По подобен начин тече пинг-понгът около „ляво” и „дясно”, предизвикал в последна сметка изместване на координатите на самото политическо към така нареченият „национализъм”, който хората си мислят, че разбират.

Битовизирането на политическия дебат, говоренето за „реалните неща, които интересуват хората” насочваше медиите, особено с наближаването на празниците към евъргрийн теми като задръстванията, пазаруването по Коледа, проблемите с парното и тъй нататък. Разбира се тези проблеми съдържат сериозни политически алтернативи. Например как да се реши проблемът с парното – да се налеят едни пари, взети от останалите в топлофикациите или да се приложи принуда върху некоректните платци? Но за да се постави този въпрос, следва първо да се установи здрава фактическа почва за дебата – трябва да сме наясно например наистина ли са неправилно изчислявани сметките, наистина ли са „твърде сложни”? Без подобна предварителна работа и позиция на медията влизаме в логиката на пинг-понга от балансирани мнения и в последна сметка не научаваме нищо. В последна сметка „реалните неща” се оказват пушилка, която скрива политиките на правителството, които следват принципа на най-малкото съпротивление и минималното мислене.

Една от малкото теми, представени като политически, бяха изборите за лидер на СДС, която по тази причина и контрастираше с конгреса на БСП, представен по-рано през споменатия клип с трамвая от една страна, с личните кавги и сплетни от друга. Все пак извън „сериозността”, ставаща вероятно малко скучна за голяма част от аудиторията, тези избори също не дадоха някакви ясни алтернативи. Т.е. сериозността беше стил, не съдържание – стил, който „десните” са избрали за себе си. Но с какво дясността на ГЕРБ или НДСВ се отличава от тази на ДСБ или СДС, никой не може да каже.

Любопитно обръщане на рейтингите се случва в блогосферата. Тук рядко се появяват популярните в традиционните медии Борисов и Сидеров, за това пък често присъстват Костов или Димитров. Едно обяснение може да бъде, че блогърите у нас са по-скоро десни в стил в. Дневник – икономически десни, културно леви (това, което в Америка наричат „либертарианци”). Може би има и друго. Може би успоредно с насищането на медийното пространство с фигуралност, в блогосферата се развива една, маргинална за сега, съдържателна дискурсивна алтернатива.