Ведомствени войни

Автор: Ивайло Дичев

Автор: Ивайло Дичев

Голямото събитие през този месец остана почти невидимо: то беше с мъка прогласуваната декларация на Съюза на издателите в подкрепа на Сашо Дончев, попаднал под яростната атака от „Нова медийна група” на Ирена Кръстева. Е, информираха за нея изданията на самия този съюз, но там си остана всичко. Мистерия остана това защо се случи тази неочаквана атака, започната като че ли от самия президент и то в Русия. Ще цитирам само няколко заглавия на Монитор, за да дам представа за това до каква степен беше прекрачен добрия тон: „Раиран костюм за Сашо Дончев”, „Сашо Дончев дере по две кожи”, “Gas over за Сашо Дончев”, без разбира се да пропускаме снимката на въпросния бизнесмен на фона на националната следствена служба. Както писа Тема, от времето на Живков не бяхме виждали един и същи текст да се появи едновременно в три всекидневника – Монитор, Телеграф и Експрес.

В безпомощността си пред подобна необяснима ярост, публиката почва да гадае. Появиха се хипотези, че г-н президентът се бил обидил от материала на Петьо Цеков „Голям шлем от празни приказки на един празен президент” и помолил своя съюзник Доган да ликвидира Дончев и вестника му. По-предното уволнение на Иво Инджев от БТВ под негово давление дава плътност на подобна догадка. Според друга хипотеза отключващото събитие била карикатура във в. Сега, където Ирена Кръстева, е натоварила с медии количката на коледния си шопинг, а синът й реве – искам футболен отбор. По-сериозни анализи виждаха в „Овъргаз” изкупителна жертва, целяща да се отклони вниманието от газовата криза и тоталната енергийна зависимост на България от Русия, към която БСП се оказа нечувствителна. Ако това последното е било целта – операцията е напълно успешна, защото за тази зависимост сега, два месеца по-късно вече никой не се сеща.

Най-важният проблем тук е собствеността на медиите. Гилдията вече отдавна настоява да е ясно откъде идват парите за всяка една медия в тази страна. Вярно, че когато един бизнесмен има свой вестник, както е случаят със Сашо Дончев, този вестник послушно защищава неговите интереси. Сега най-откровено се превърна в негова платформа за самозащита с уводната статия на главната редакторка, с интервю на самия Дончев и много други материали. Това можем да видим и в други случаи, където вестници като Капитал например са по принцип обективни и независими, а прокарват интересите на собствениците си само по някои отделни теми, където сме наясно защо е така. Нещата поне са откровено поставени на масата: можем да се ориентираме кой кой е и защо говори това, което говори.

По-лошият случай е когато зад медията пак има интереси, но не знаем дори чии. Тъкмо това е случаят със зараждащата се медийна империя, завладяваща вестници, регионална преса, печатница, телевизии, на Ирена Кръстева и сина й, доскорошни държавни служители. За произхода на техните пари питат и парламентарната опозиция, и ДАНС, и – предполагам това няма да ви учуди – споменатият вече вестник Сега. Една от легендите твърди, че те идват от някакъв близкоизточен емир. Според други източници става дума за пари лично на Ахмед Доган, който, уплашен от надигащите се анти-ДПС настроения, решил да овладее публичното пространство чрез изкупуване на медиите. За сега нямаме отговор на този въпрос, както не знаем много за проверките на имотите на въпросния политик. Мога да се обзаложа, че до изборите собствеността на медийната империя на Кръстева ще остане забулена в легенди и тайнство. Ще си позволя един съвет на хората от ДПС, доколкото съм човек, ангажиран с каузата на етническата толерантност в тази страна: подобни конфликти само истеризират атмосферата и засилват позициите на расистите. Ако следващото управление на България се окаже построено на принципа „всички срещу ДПС”, причина ще е и тази съвършено ненужна медийна война. Ако пък въпросната медийна империя няма нищо общо с парите на г-н Доган, в негов интерес е бързо да го покаже на българската общественост.

Случаят е показателен и за безсилието на професионалната гилдия да наложи някакви стандарти. Може ли да се появяват нови играчи, които не са част от професионалната гилдия и не спазват нейните принципи? В България – да, защото никакви браншови организации не изглеждат легитимни и всеки може да се появи на пазара и да прави на него каквото си поиска. А в моменти на криза медийният рекет (ще пиша за теб лошо, ако не си платиш) се оказва основно препитание. В този смисъл новината, която бих проследявал, ако бях журналист, е не защо атакуват някого, а защо изведнъж атаката срещу дадена публична фигура спира. Платил ли си е? Някаква друга договорка ли има?

Такъв тежък структурен проблем обезсмисля говоренето за самото медийно съдържание. Как точно да анализираме публичността там, където повечето медии са ведомствени – едните откровено, другите скрито? Кои са онези, които се занимават само с журналистика? Тези, притежавани от чужди собственици като „Пресгрупата”, жълто-популярните като Уикенд, държавните като БНТ? Но онези, на които демокрацията се надяваше, се оказват обикновено странична дейност на някакъв бизнес. Ведомствата имат помежду си едни скрити сюжети, които не можем да проследим. На нас се подхвърлят неща, които бързо запалват интереса, после бързо го гасят.

Най-добрият тип новина в този смисъл е кой какво е казал. През този месец например, централно събитие бяха няколко израза на Бойко Борисов пред българските емигранти в Чикаго. Колко възмутително, колко невъзпитано, колко съжаляват политиците отляво за тези думи пред световната общественост и „човешкия материал”. От другата страна самият автор на „събитието” се караше за това, че думите му са извадени от контекст, че той е имал предвид обратното… После пък Станишев бил казал, че Борисов се е „разпищолил”. Засегнатият казва, че не знае каква е тази дума. Журналисти питат гражданите в Банкя дали изразът се използва в родното място на кмета…

Това обяснява малко абсурдния характер на българския преход. Наместо да си говорим за това, какво се прави и какво става, ние обсъждахме кой силно напсувал комунистите и кой изказал носталгия по бившия режим. Много често подобни думи се казват неофициално и някой изважда записа и услужливо го поднася на медиите (както май беше и в последния случай със съветника на Първанов и в. Сега). От думите разбира се не следва нищо, но самото им изваждане на светло дава един такъв клюкарски гъдел на подслушването. Медиите у нас не са национални, а локални. Кой какво казал – това е местна новина, не национална, защото трябва да познаваш човека, за да ти е интересно да научиш как точно се е изложил и как са го изтипосали.

Потъват не само големи теми като новия курс на Обама или кризата на неолибералния свят. Хайде, ще кажете това са далечни неща. Потъна драмата на залятата с киселина в Атина Кунева. Имам предвид не личната драма, която разбира се всяка локална медия обича. Имам предвид тежкия социално-политически конфликт, който седи зад нея, експлоатацията на един два милиона наши сънародници зад граница, безправието на мигранта. В Гърция се вдигнаха на демонстрации в нейна защита, тук – нищо, никакво разследване, никакви принципни дебати. А за разлика от нашите медици в Либия, тази жена май наистина е лидер, борец за права, за което може би си е платила. Но ние не обичаме герои, обичаме невинни жертви, които не ни натоварват с комплекси.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!