Медиите, скритите играчи в предизборния маратон

25 април 2009, Автор: Ивайло Знеполски
Публикувана в Анализи на гост-експерти, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Ивайло Знеполски

Автор: Ивайло Знеполски

Обикновено при изследване на предизборната ситуация социолозите се стремят посредством количествен контент-анализ на основните медии да осветлят поведението на основните политически играчи и фокусирането на обществения интерес към един или други фигури и предизборни сюжети. Презумпцията е, че медиите са обективно огледало, което позволява да видим нещата такива, каквито са. Този подход безспорно е полезен и предлага добра база за продължаващ анализ на ситуацията, но оставя извън вниманието едно много важно обстоятелство, чието добавяне би позволило по-задълбочен прочит на количествените данни. Става дума за мястото и ролята на самите медии в предизборните сблъсъци. А те се открояват при анализиране на несъответствието между смисъла, който се приписва на количеството информационни единици, посветени на определен политически субект или проблем, и реално съдържащото се в тях послание. Ще поясня това с три примера.

Предложеният от Market LINKS графичен доклад за медийните индекси през месец март показва:

1. В графата Жанр на информационните единици: решаващо доминиране на информационните единици (1038 бр.) над анализите и коментарите (174 бр.);

2. В графата Жанр на информационните единици според актуалните теми: поведението на политическите личности (217 бр.) и кризата с боклука в София (190 бр.) доминират количествено представянето на предизборни стратегии (167 бр.) и политически изявления (135 бр.);

3. В графата Споменати партии и институции: присъствието в медиите на ДСБ + СДС (688 бр.) доминира присъствието на БСП (574 бр.) и ГЕРБ (454 бр.), от които напр. във в. Монитор – ДСБ (40 бр.) е спомената по-често от БСП (34 бр.) и ДПС (20 бр.), а във в. Дневник – БСП (25 бр.) присъства по-често от ДСБ (19 бр.) и ДПС (11 бр.).

Посочените количествени резултати, коментирани без отношение към собственото съдържание на информационните единици, рискува да създаде изкривена представа за медийната ситуация и за предизборните ресурси на участниците в бъдещата надпревара.

Количественият анализ на политическите нагласи не е в състояние да улови една особеност на медийните стратегии. Той се интересува и регистрира само информационните единици, които директно заявяват жанровата си принадлежност към изследваната проблематика – в случая, сумарно казано, политическите послания. Ако буквално се придържаме към приведените статистически данни (количественото доминиране на информационните единици като израз на предпочитание или одобрение), би трябвало да направим извода за висока степен на обективност на медиите и дори да приемем изненадани очевидно превратната представа за характера на проявения от тях интерес към различните политически субекти. Но познанието за топлата връзка, която в. Монитор поддържа с определени политически сили, както и за цялостната му линия на поведение пречи да предположим, че количественото доминиране на информационните единици, посветени на ДСБ, е израз на обективно отразяване на мястото й в настоящия политическия дебат (и процесите на обединение вдясно), още по-малко на одобрение. И обратното, по-малкият брой информационни единици, посветени на БСП и ДПС не означава намален интерес или липса на подкрепа. Ситуацията е огледална и в случая с в. Дневник. Неговата последователно артикулирана и добре открояваща се критична позиция по отношение управлението на тройната коалиция, недвусмислено показва, че количественото доминиране на материали, посветени на БСП, не винаги изразява одобрение и следователно е неблагоприятно за нея с оглед предизборното формиране на мнения. Същите изводи могат да бъдат направени и от данните, посочващи големия брой информационни единици, посветени на коалицията СДС-ДСБ. Съдържателният им анализ показва, че информациите и анализите посветени на коалиционното споразумение и политическия му ефект, условно можем да наречем ерозиращи. Широко е предоставена думата на вътрешните противници на коалицията, преекспонирани са конфликтите в ръководните органи на СДС, детайлно са проследени персоналните вражди и амбиции, акцентират се вероятността от разцепване на партията и индивидуалните актове на демонстративно напускане на партията, както и юридическите трудности при регистрацията на лидера. Обсъждат се различни сценарии за вътрешен преврат в партийното ръководство и за дестабилизиране на формацията, невъзможността да се прескочи 8% изборна бариера и т.н. В същото време оценките за БСП и за нейния лидер са преобладаващо позитивни. Констатира се, че партията е консолидирана, вътрешните противоречия са туширани, дисидентите са неутрализирани или маргинализирани. Сергей Станишев е представян като лидер, справил се с вътрешнопартийните си опоненти и наложил авторитета се, превръщайки се в твърдия играч, който е необходим, за да противодейства на генерала, при това с по-голямо хладнокръвие и резултатност от доскорошния силов играч на партията Румен Петков, който си изпускаше лесно нервите. Повече от очевидно е, че контекстуалното и интерпретативно четене на информационния поток показва, че журналистическият факт (дори под формата на съобщение или информация) не е обективен, че той е резултат на избор (какво да се покаже и какво да не се покаже), на позиция (това, което се показва, как да се покаже), на предварително определена, къде грижливо, къде доста небрежно прикривана, цел. Така частни мнения се представят като обективни факти, като израз на реални политически или социални нагласи в обществото. В медиите е съсредоточена власт, която може да наречем онтологична. Те са способни да даряват или да отнемат политическо битие. Така че мненията, представени за обективна информация, впоследствие набират потенциал да прераснат в реални нагласи на аудиторията.

Прегледът на медиите през месец март затвърди убеждението, че Яне Янев и партията РЗС са чист медиен продукт, чиито поръчители са анонимни, но адресът им все повече става публичен. Налице е съучастие на държавни институции (които изненадващо осигуряват приоритетен достъп до информация, отказана на мнозина) и централни медии (които осигуряват публичност, за която могат за мечтаят къде-къде по-стари и важни политически играчи). Може да се направи обикновен паралел: Атанас Атанасов, политик, не по-малко близък до службите, от дълго време говори почти същите неща като Яне Янев, използвайки механизмите на парламентарния дебат, но неговите изяви получават скромно медийно покритие. Начинанието, разбира се, е улеснено и от специфичната нагласа на самия Яне Янев, синхронна с нагласите на медиите – залагане на скандала, на сензацията, на пророчеството. Той умело експлоатира интереса към такъв тип „новини” (сензацията подхранва конспиративния манталитет на чувстващия се измамен избирател) и в същото време подхранва медиите, фабрикувайки политически продукт, опакован по примамлив за зрителите-зяпачи начин. Сензационните корупционни случаи, които Яне Янев изнася, сега за сега си остават единствено с медийно битие и едва ли ще имат друго продължение. За това свидетелства хладнокръвието, граничещо с безразличие, с което ги посрещат институциите, и бързото им изчезване от полезрението на самите медии. Подобни примери не се ограничават само с политическата сфера. Свидетели сме на това, как чрез медиите се прави опит да се вдъхне втори живот на литературни фигури и културтрегери от отминалата епоха, подменяйки липсата им на реално присъствие и тежест в съвременния културен живот с натрапчиво медийно битие.

В направените количествени анализи извън вниманието остават т.нар. „неутрални” материали, които привидно остават извън политическия дебат, но на практика са в състояние да намерят силен отзвук в политическото поле и да формират електорални нагласи. Програмната политика на електронните медии и редакционната политика на печатните медии ни предлагат редица примери за това, как емисии или журналистически материали, неотговарящи на характеристиката „политически”, съдържат скрити послания, които в редица случаи са много по-въздействащи от непосредствено политическите. Те потвърждават утвърдени нагласи, но така също поощряват и подсъзнанието на потенциалните адресати, вписвайки се в логиката на латентните им пристрастия и тяхното отстояване в неадекватен контекст. Ще дам няколко примера от програмата на Националната телевизия (БНТ1). Тук могат да се забележат две важни (но не единствени) програмни стратегии, които условна можем да наречем: (1) припокриване между информация и държавен протокол и (2) задействане на машината на соцносталгията. Нека ги разгледаме поотделно.

Някога, в зората на появяването на „независимата преса”, Валери Найденов написа няколко програмни статии, които трябваше да очертаят амбициите на екипа, създал в. 24 часа. В тях той убедено отстояваше принципа, че протоколните срещи на държавниците не са новина и най-общо провъзгласяваше скъсване с практиката на официозната комунистическа преса, чиято основна цел бе да легитимира властта чрез ритуалното налагане на публичното присъствие на партийните и държавни ръководители като най-значимото събитие в живота на страната, предопределящо хода на нещата. По същество това представляваше визуализиране на държавния протокол, чиято формалност навяваше на хората рутинна скука, но маркираше символното пространство на властта и осуетяваше възможността за информация от т.нар. реален живот. Раждащата се независима преса обещаваше да отразява само това, което е част от дневния ред на обикновените хора, това, с което живеят българите. Днес, двайсет години след тези декларации, от тях не е останало почти нищо. В медиите, но особено в националната телевизия, наблюдаваме засилваща се тенденция за официализиране на информацията, за връщане към протокола от комунистическата епоха. Показват се всяка среща и всяко преместване в пространството на държавния глава и на министър-председателя, на партийните лидери или техните помощници. Навремето един председател на Народното събрание беше станал пословичен с това, че не започваше насрочените срещи, дори когато чуждестранните гости се изнервяха от чакане, докато не е сигурен, че камерите на телевизията са пристигнали. Днес споменатите по-горе официални лица често са представени в централната информационна емисия в 3-4 различни обекта. Много от тези инициативи са със значение, близко до нулата. Може да се каже, че те съществуват само защото предстои да бъдат отразени. Екранното битие е призвано постоянно да помпа политическото битие – внушаване, че една или друга фигура е пресечна точка на събитията.

Нека хвърлим поглед и върху това, което нарекох задействане машината на соцносталгията. Програмната схема на националната телевизия от началото на тази година съдържа няколко постоянни рубрики, които откровено се стремят да възкресят културния контекст и културната памет за „социалистическия” делник и „социалистическата” култура. Най-внушителната манифестация на тази амбиция е рубриката „50 години БНТ”, която година по година всяка седмица (в общо 50 седмици) проследява историята на възникването на телевизията в България, нейното развитие и нейните успехи. Игривият тон на коментиращия глас, небрежно смесващ технически проблеми и политически живот, форуми на ръководната компартия и международни събития, нормализира разгръщащата се историческа панорама и по същество амнистира и утвърждава т.нар. комунистическа публичност. Паралелно с това тече и филмова поредица с надслов „50 любими български филма”, за които се твърди, че са посочени в допитване до публиката, ала количеството им доказва, че включват произведения, които няма как да се помнят дори от пламенни почитатели на преклонна възраст. Показва се всичко поред без грижа за чувството на конфузия. Не научаваме колко зрители са се отзовали на поканата и колко гласа са дадени за всеки един от филмите. Но ефектът, който се преследва, не подлежи на съмнение. В тази логика се нарежда и упоритото реанимиране на „Златния Орфей”, представян за върхово национално постижение в областта на популярната музика с патриотично и жизнерадостно звучене, превърнат в алтернатива на чалга-вълната, отприщена с „демокрацията”. А в пестеливите минути на основните информационни емисии, отделени за култура, шанс да бъдат представени притежават само динозаврите на комунистическата културна номенклатура от типа на Любомир Левчев и сие. Няма да сбъркаме, ако определим тази информационна стратегия като носталгично послание към застаряващите поколения избиратели, които свързват младежки спомени и скромен, но осигурен живот, както и към лишените от адекватна информация за миналото и дезориентирани млади последователи. Посланието обаче не се изчерпва само с това. Присъства и едно скрито внушение, което е и най-важното. А именно: ние сме тези, които продължават да диктуват правилата, не се притесняваме, няма да се крием, да се чувстваме неудобно и да се приспособяваме. Ще бъдем такива, каквито сме, и имаме самочувствието да го заявим.

Накратко и за една форма на софистицирано скрито политическо (предизборно) послание, маскирано като дълбокомислено експертно политологично разсъждение. Ярък пример за това ни предлага колонката на Андрей Райчев във в. Труд. Ще се спра само на едно от неговите откровения, публикувано на 16 март 2009 и озаглавено „Сбогуване със сините илюзии”. Според автора историята на „сините” политици (партия, власт) е история на дълбоки разочарования, тъй като те не са разбрали същността на капитализма, чието настаняване в страната е разрушило размахваните от тях утопични илюзии за справедливост, свобода и демокрация. Те не са се научили да правят компромиси с идеите си, като една друга партия с голям стаж във властта, която много по-добре се справя с правилата на новата игра. Ето защо заслужено са наказани от разочарованите избиратели, които ги изхвърлят от властта. За тях няма място в „едно трудно и дори свирепо обществено устройство”. Провалът на управлението им се дължи на неразбиране същността на капитализма, но те го обясняват с разграбване на народното имущество и корупцията. Но очевидно няма кой да повярва на подобри „фалшиви, изкуствени обяснения”. Изводът е, че не си струва избирателите да гласуват доверие на такива хора. Нещо повече, те самите са престанали да си вярват. Ето защо за Райчев, влизащ в ролята на рицар на бруталния прагматизъм, самите „сини хора” реагират на коалиционното споразумение негативно: „Първо едни го смятаха за нежелателно, а други – за безсмислено. И всички заедно – за невъзможно.” Така си идваме на думата: от осмиване на месианските пози и демократичните илюзии стигаме до отричането на способността на „сините” за разумни политически действия и общ проект. В едно Райчев е прав: в поведението на „сините” днес се наблюдава продължаваща неадекватност, но тя е от съвършено друг, дори противоположен характер. По инерция на вменената им от началото на прехода роля (природа) те продължават да излъчват догматични послания, прокламирайки се за представители на „десния” избирател, на активните и предприемчиви хора (механично свързвайки социалния им статут с демокрацията). Точно тези редукционистки послания периодични ги заплашват от изхвърляне, тъй като, ако искат да бъдат национални партии, би трябвало да представляват и да са загрижени не за отделни категории граждани, а за всички граждани, да излъчват послания и програми, които могат да бъдат разпознати от максимално количество хора като отговарящи на интересите им.

Съдържателният контент-анализ на информационния поток показва, че в същата степен като политическите протагонисти, и медиите прогресивно са завладявани от предизборна треска. В никакъв случай те няма да бъдат само безпристрастни рефери в предстоящата битка. Това за пореден път изтласква в центъра на вниманието проблема за отношението между медиите и властта, за медийната власт.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!