Първото полувреме – на куц крак

Автор: Мила Минева

Съвършено очевидно е какъв е медийният център по време на предизборна кампания – предизборната кампания. Съвсем неочаквано обаче – не и европейските избори. Въпреки че официално предизборната кампания беше именно за евроизборите, те останаха отвъд медийния интерес. Не за друго, а защото бяха превърнати в „генерална репетиция” (в-к Капитал) и „първо полувреме”. Футболната метафорика в нощта на изборите не напусна нито едно от политическите изказвания, а медиите охотно преповтаряха и доразвиваха метафората. Всъщност ако обърнем метафората назад в центъра на медийния интерес бяха „реферите”. Скандалите около „Синята коалиция” и легитимността на Мартин Димитров се превърнаха в анализ на съдебната система, а после и в сагата около ЦИКЕП и условията за честни и свободни избори медиите активно коментираха именно „реферите” преди началото на мача. Не минахме и без контузия и то в съблекалните – една от „футболните звезди” си спука глезена, а медиите усилиха страданието с интервюта, експертни коментари на лекари и снимки в различен ракурс. И за да доведем до край футболната метафорика, през май се занимавахме с отборите – кой с кого ще играе и дали ще играе, беше основен въпрос. И залагахме, а социологическите агенции определяха съотношенията в залозите. Имаше обаче и една значима разлика. Обикновено знаем колко струват трансферите на футболисти, но не разбрахме колко струват трансферите на политици, нито пък научихме публично и със сигурност кои са собствениците на отборите (това, че собствеността е публична тайна, е част от проблема, а не от информацията).

Казано накратко, по време на предизборната кампания за европейски избори 2009 г. беше изключително трудно, макар и не невъзможно, да разберем за какво гласуваме. Изненадваща е в този смисъл не ниската, а високата избирателна активност, защото ако човек не знае защо да гласува, има ли смисъл да извърши ритуала по пускането на бюлетина. Беше ли предизвестено отсъствието на европейски дебат, т.е. изненадахме ли се от липсата на европейски теми в предизборния дебат? Съмнявам се в изненадата – още в началото на годината беше ясно, че при предстоящи парламентарни избори едва ли акцентът ще бъде поставен върху европейските (защо, е друг проблем). И въпреки това ми се струва важно да се държим като изненадани от това отсъствие и то не само ние гражданите, а журналистите. Ако припомним дебата около станалите известни „Избори 2 в 1”, единственият съдържателен аргумент в полза на два отделни избора беше, защото те са различни и предполагат различни дебати и основни теми. Е, тогава трябва да сме изненадани, че във време на криза си позволяваме да изхарчим двойно повече публични средства и да пропуснем провеждането на европейски дебати. И ако ние гражданите може да забравим това, струва ми се, че медиите трябва да помнят и да питат политиците и особено тези, които са взели решението за два отделни избора. Именно четвъртата власт може да окаже натиск и да зададе посоката на публичния дебат, защото журналистите по професия задават публичните въпроси.

Тук е време да направим някои разграничения, а именно оказа се, че има медии, където може да тече публичен дебат, да има анализи и информационни материали по европейските избори. С риск да обидя тези медии, въпреки че се опитвам да ги представя като позитивен пример, става дума за медии с малки аудитории, бих ги нарекла „луксозни” медии. Естествено всички вече се досещат, че става дума най-вече за RE:TV и Капитал. Капитал във всеки брой има буквално просветителски статии за европарламента, основните дебати в него, предстоящия му дневен ред, показва как проблемите, които ще се обсъждат там засягат България и биха могли да се отразят тук, какви са позициите на различните европейски партии и защо е важно да се гласува и да изберем смислени евродепутати. RE:TV е телевизията, в която се случиха най-много и най-дълги дебати между кандидатите за евродепутати, както имаше и анализи на експерти, които се опитваха да разкажат тези избори по смислен начин отвъд това да са „първо полувреме”. Към тези „различни” медии изненадващо е добре да прибавим и БНТ (нямам поглед върху радиата и именно затова ги изключвам от анализа си). Въпреки ограниченията на закона БНТ успя да сложи акцент върху съдържателно обсъждане на европейските избори и се опита да представи политическите позиции по различни европейски дебати. Знаем обаче, че БНТ също е в известен смисъл „луксозна” медия, тя има много по-малка аудитория от двете национални частни телевизии, въпреки че е (или поради това, че е) обществената телевизия. Всъщност зад определението „луксозна” медия скривам едно друго определение, а именно медия, която има интерес/има залог отвъд пазара и съдържанието й не се определя изцяло от пазарното търсене. И това е важно, но до него ще стигнем след малко.

На медиите ли е проблем липсата на европейски акцент в преминалите избори? На пръв поглед – не. Ако партиите нямат европейски каузи, едва ли медиите могат да ги създадат. Без да предпоставяме, че партиите наистина нямат европейски каузи, спокойно можем да кажем, че те не се виждаха в предизборната кампания. Дори кампании ясно обърнати към европейското, поставяха акцента върху българското. Само един пример ще дам (нарочно използвам пример от партия, която не постигна успех, за да няма съмнение в политическо пристрастие) – „Да върнем България на европейския път” – това е мото за вътрешна политика. То предполага, че нещо в България трябва да се случи, за да се върне на европейския път. Европейските избори са всъщност избори за това какъв да бъде европейския път. И нещо повече, България не е играч. Не мога да не спомена една прекрасна метафора за българските евродепутати, според която те трябва да са като „юмрук”, който помни завета на Кубрат (изказване на Илияна Йотова при откриване на предизборната кампания в Перник) – работата е там, че този юмрук няма как да се свие, защото пръстите му са част от различни партии, а всяка от тях има различна визия за това какво трябва да е бъдещето на ЕС. В този смисъл „бъбренето” за национален интерес, защита на българския интерес и т.н. са подмяна и манипулация на вота. Ако погледнете (например тук) начина, по който са гласували българските евродепутати досега, ще видите, че те гласуват в над 90% от случаите със своята парламентарна група. Подобна подмяна на вот, от която очевидно тъкмо политическите партии имат интерес, обаче е отговорност на медиите, т.е. те не бива да са трибуни за публична подмяна на избора, а точно обратното – трибуна за публична критика на подобна. И в този смисъл медиен проблем в тази кампания беше именно липсата на усилие от страна на масовите медии да упражнят натиск, за да има възможност за информиран избор, за да има смисъл от избори.

Така се връщаме на пазара, защото това е най-близкото до ума оправдание на медиите защо те не се занимават с подобни скучни теми като например какви да бъдат европейските политики за изход от икономическата криза. Шоу програми и скандали, разбира се продават много по-добре и за пореден път виждаме политиката на емоциите (Ивайло Дичев използва това определение) в действие, видяхме вече как политическото се превръща в шоу (виж доклада на Петя Кабакчиева). Това съвсем не е български феномен или свидетелство за някаква странност на перифериите. Напротив, това е тенденция при това вече с история на превръщането на масовите медии в „жълти канали”. Тъкмо тя е едно от обясненията (макар и само едно) на търсенето на алтернативни информационни канали, на необвързана, но често това означава и непрофесионална журналистика и се превръща в една от причините за популярността на независими, произведени от потребителите информационни канали в интернет. Въпреки че това е глобална тенденция, все пак тя ми се струва особено опасна в общества с ниско доверие в институциите, с ниски нива на социална солидарност, с ниско доверие към публични авторитети и слабо ефективни граждански действия и затова обръщам внимание на тази тенденция. При тези условия превръщането на големите/масовите медии в „увеселителни паркове” парадоксално поддържа статуквото от една страна, а от друга – създава условия за набиращи сили радикални и често популистки политически движения. Тъкмо затова е важно да има усилия за излизане от пазарната логика на забавлението и връщането на медията към една по-скоро гражданска роля, т.е. към дефинирането й и практикуването й като поле за публични битки, където се дебатира общото благо. Усилването на про-забавната тенденция превръща „информираният избор” в шанс за елити, а това естествено трансформира демокрацията в олигархия.