Телевизионната култура в България - две тези

Автор: Тотка Монова

Понятието „телевизионна култура” може да бъде разглеждано в конкретен, тесен смисъл, и в широк смисъл на думата култура. Според мен и в двата случая, за съжаление, ще констатираме огромни дефицити.

Ако разгледаме понятието в смисъл присъствие на културната тематика в различните телевизии – то тя отдавна липсва като рубрики, отделни предавания или автори със свое силно, магнетично, харизматично присъствие. Тези предавания са заменени с различни по вид лайф-стайл формати, където между другото се споменава нещо за културата въобще, просто защото нито водещите, нито гостите биха искали да ги охарактеризират като некултурни (макар, че често могат да се чуят абсурдни неща). И тук веднага отиваме в другия, широкия смисъл на тълкуването на понятието култура – голяма част от тези лайф-стайл предавания са направени доста некултурно – като визия, декор, режисура, поведение пред камерата, че даже и облеклото на събеседниците в студиото често пъти е, меко казано, странно. С една дума, говоренето (предаванията) за култура и културата на говоренето са редки гости на малкия екран.

Затова и като първа теза бих формулирала следното: телевизионна култура в България – това е просто оксиморон.
Разсъждавайки за пресата, преди повече от четири десетилетия Джон Кенет Гълбрайт в „Анатомия на властта” въведе понятието „синтетична личност”, като имаше пред вид, че всяка медия институционално създава лица, които употребява за целите на организацията, т.е. собствениците на медията. Поради своята специфика телевизията притежава обаче много по-големи възможности за унифициране на личността и за превръщането й в синтетична. Синтетичното деперсонализира и в този смисъл е противопоказно на всякакъв вид културата, защото тя винаги губи смисъла си ако не е маркирана с ярка, неповторима, неподражаема индивидуалност. Световната практика познава предавания, изградени само върху магията на словото и на говорещите – като например литературното предаване по френския Канал 5, където 2-3 души, седнали около една маса, говорят в продължение на няколко часа за книги и автори – един немислим проект за началниците на нашите телевизии. Сещам се за един единствен аналог на подобно предаване – „Професорско каре”, което RE:TV излъчва всяка събота от 20.30 ч. Между другото предаването се радва на висока популярност сред образованите хора, а националната ни телевизия, именувайки се гордо обществена, след като прати в историята предавания с подобен формат (да си припомним „Форум” или „Кръгове”) е на път да се раздели окончателно с интелигентната и културна аудитория. Положен в този контекст синтетичният продукт винаги е далеч от оригинала, синтетичното по генезис е ерзац. Още няколко неща бих искала да отбележа във връзка с първата теза:

• По принцип темите, засягащи различни културни полета, както и жанровете, чрез които те основно се пресъздават (като рецензията и художествената критика като цяло), отдавна са маргинални за българските медии. Изключвам разбира се някои специализирани издания като списанията „ЛИК”, „Алтера”, „Християнство и култура”, вестниците „Култура”, „Литературен вестник”, „Гласове”, програма „Христо Ботев” на БНР. Тази тематика обаче отдавна не съществува за БНТ, с изключение на приключилия преди време проект „Голямото четене”.
• Културният живот в столицата, а и в страната, по принцип е много слабо отразен от страна на медиите. Що се отнася до телевизиите, то това става най-често с кратки репортажи за премиери на спектакли, книги, изложби или пък за гостуващи изпълнители в информационните емисии, като често пъти тези репортажи се излъчват не в централните, а в късните следобедни или късните вечерни блокове.
• Няма предавания, които да ни представят световната култура в цялото й многообразие и аудиторията остава откъсната от световните събития и тенденции – така се затваряме в едни тесни национални рамки, пълни със стереотипи, клишета, соцреторика или соцпатос, национализми от различен вид и митологемни послания, свързани със сакрални за народното съзнание дати или личности от историята ни.

Големият проблем днес е, че културата въобще отсъства от живота ни – култура на бита, култура в общуването, в публичното говорене и в политиката; а какво е това култура на прехода се обсъжда от много тесен, специализиран кръг. При това повсеместно отсъствие на Култура, защо да очакваме тя да се случи в една комерсиална телевизия, каквито са всички частни телевизионни канали. Макар, според мен, да не е вярно, че в комерсиалното не може да има култура и обратното, че културата не може да е комерсиална, в смисъл да се продава добре и да има масов адресат – една не малка част от програмите на европейските ТВ канали Арте или Мецо могат да бъдат пример за това. В този контекст възникват поредица от въпроси, на които няма кой да отговори:

- Къде изчезна и защо Телевизионният театър?
- Къде са предаванията, които успешно да заместят някогашните програми на БНТ за култура като ЛИК, Форум, Музикален живот?
- Къде са рубриките за кино (някога се наричаха кинолектории) – 80% от студентите ми не са гледали нито един филм на Чарли Чаплин? Да не говорим, че въобще не познават кинокласиката.
- Имаме ли ресурс да произвеждаме документални филми за култура – близки до модела на ТВ канали като Дискавъри или Хистори?
- Защо БНТ престана да излъчва Копривщенския събор или Пирин пее – това са форуми за автентичен фолклор, обичаи и носии? Защо не излъчва Варненския балетен конкурс – първият в света и до сега най-реномираният, с най-сложна класическа програма конкурс, чиито лауреати от Летния театър във Варна попадат направо на сцените на световните оперни и балетни театри? Къде са конкурсите за млади изпълнители, къде са Софийски музикални седмици, Мартенски музикални дни, Варненско лято, къде са филмовите фестивали за игрално и документално кино? Нали именно Националната телевизия, която се издържа от нашите данъци, освен всичко друго трябва да е и съкровищницата на националната ни култура.

* * *

Втората ми теза е свързана с риалити форматите. Според мен по-голямата част от риалити форматите – като Биг брадър и Вип брадър, Сървайвър, Страх, Ясновидци са социално опасни. Отношението ми особено към последния Вип Брадър е крайно негативно. Тук е важно да уточня, че за мен Мюзик айдъл и Денсинг старс например не са риалити формати.

Формулата на току-що завършилия Вип брадър – снобизъм + PR + солиден хонорар – е просто поредното заиграване на тема благотворителност. Благотворителност за мен е синоним на безкористност. Благотворителността по принцип е скрита, не е показна, не е шумно публична. В конкретния случай, ако се вярва на интервютата и информациите в пресата, несъизмерими са средствата, похарчени за предаването и събраните суми – в този контекст не звучи ли логично въпросът защо в крайна сметка, ако някой наистина е толкова загрижен за децата, просто не отдели една крупна сума и без излишен шум да я дари комуто е нужно. Едно толкова пошло зрелище не може да има облагородяващ ефект за обществото, защото налага един нов, опасен стереотип: ще ти дам, но какво ще получа в замяна, или казано съвършено некултурно – какъв е моят кяр, що се отнася до участниците и какъв е келепирът, що се отнася до производителите на това шоу. Всъщност Магърдич Халваджиян е напълно откровен пред в.Стандарт: „Аз не съм привърженик на тезата, че каузата оправдава всички средства и отначало гледах доста скептично на решението да се комбинират две несъвместими неща като Биг брадър и благотворителност, които почиват на коренно различни концепции. Въпреки това се оказа, че идеята работи и зрелището може да носи пари.”(12 май 2009) Лично аз, ако зависеше нещо от мен, бих забранила показването и заиграването с житейските драми и нещастия на хората, като например незрящите деца, показани по Нова ТВ, или драмата на Виктория, разиграна многократно по Мюзик айдъл в bTV.

Защо тези формати са социално опасни? Първо, защото правят масовата публика свидетел на една уродлива емоционалност. По-точно казано представя се липсата на елементарна емоционална интелигентност като норма. Ако използваме чалгата като една макрометафора на случващото се във времето на късния преход, бих казала че сме свидетели на формирането на една специфична чалга-емоционалност, на една перверзна чувствителност. Зрели (предполага се) индивиди – заобиколени от лукс, ядене и пиене – непрекъснато демонстрират истерични изблици от всякакъв вид и непрестанно се леят сълзи, сякаш става дума за чудовищен експеримент или кошмар. Не е ясно за нормалната човешка чувствителност и мислене на какви по-точно изпитания обитателите на Къщата не могат да издържат, кое е екстремалното в тази ситуацията – нали всичко е игра, спектакъл, шоу, сценарий, а това предполага, че те изпълняват роли, влизат и излизат от роля. В крайна сметка елемент на принуда няма, те влизат доброволно и съзнателно в Къщата след дълги преговори за хонорари и клаузи по договор – къде тук е проблемът, провокиращ това публично удавяне в сълзи и тъпи скандали на тема „кой да измие чиниите”.

Второ, и това за мен е ключовият момент, когато казвам, че този вид формати са социално опасни – тези формати подменят, изместват същинските дебати, които вече 20 години не могат да се случат в обществото ни; а за да се случат в обществото, те първо трябва да се случат в медиите. Къде в цялата житейска драма на стотици деца е мястото и ролята на държавата, защо тя отделя по 20 или по 50 стотинки на ден за децата в социалните домове, защо няма кувьози и медикаменти за онкоболните деца, защо всяка година се повтаря гаврата с инсулина, тъй като процедурата по ЗОП за фирма доставчик започва през януари и не може да свърши до средата на годината? Тези формати залагат на нашата нормална, хуманна чувствителност, на нашата нормална емоционална интелигентност, която естествено не издържа на гледки като тези с незрящите деца и започва на праща левчета по SMS-си. Тези формати легитимират тоталната абдикация на държавата от социалните и здравните проблеми на хората и ни вменяват като дълг, като морална отговорност да финансираме вместо държавата лечението на тези хора. Залага се на това, че не е човешко да не откликнеш на страданието на едно сляпо дете – в крайна сметка какво са 2-3 лева от бюджета ни?! Именно това наричам визуална перверзия – тази форма на морален шантаж, която се упражнява спрямо, пак повтарям, нормалната чувствителност на зрителите. Неоткликването в този случай се смята за ненормално, за неморално – тези сцени, добре, умело режисирани, в крайна сметка внушават и едно чувство за вина за това, че си здрав, че не си на социалното дъно.

И накрая, не е ли странно все пак, че преди век воайорството се е смятало за болест и са го лекували, а днес се е превърнало във всенародно, масово забавление. Най-точно сякаш резюмира всичко Део в интервю за 24 часа (12 май 2009):„На финала мисля, че всеки си получи своето – хората в нужда парите, телевизията рейтинга, ние – усещането, че сме полезни, а зрителите гледаха как известни хора се гърчат и надявам се са се поучили от техните грешки”.

В своето есе „Психология на умствения безработен” Емил-Мишел Чоран използва тази метафора в съвсем друг контекст. На мен обаче много ми харесва самото словосъчетание и ще го използвам за финал: Липсата на телевизионна култура и в тесния, и в широкия смисъл на думата, твърде много допринася, освен материално безработни, у нас все повече да се увеличава и броят на умствено безработните.