Превратът роди тавтология

20 декември 2009, Автор: Милена Якимова
Публикувана в Анализи на гост-експерти, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Милена Якимова

Автор: Милена Якимова

Преди изборите медиите бяха прегракнали, със сухи гърла и зачервени очи на човек, който цяла нощ проверява някакви сметки, казва си, че не може да бъде, но то си е. Валяха разкрития за тройната власт, тя си оставаше арогантно непоклатима, но на другия ден човек пак трябва да става за работа и да продължава скандално да разкрива. От това можеше да произтече нещо, а може би и произтече – обществото загуби вкус и сетива за скандала. В мрежите на интернет зацари симпатично възрожденско любителство, което се опитваше да компенсира основното обществено чувство – на безсилие. И накрая от тази амалгама произтече нещо уникално – изборите бяха със задоволство преживяни като извършване на държавен преврат отдолу. Цял ден по традиционни и нетрадиционни медийни канали, по паркове и градинки (поне в големите градове) цареше превратаджийска еуфория – в нея винаги има малко теория на конспирацията, малко пакостливо задоволство, щипка страх, гъдел и порив.

Много странно – тъкмо превратаджийското чувство върна (поне временно) усещането за неформален, непроцедурен, а съдържателен смисъл на демократичните процедури; върна и идеята, че нещо, на което преди това обществото беше започнало да вика: „Пфу, дреболия” – правото на глас, е ценно, даде възможност да бъде усетено като упражняване на свобода, а не като досаден неделен ангажимент. Чувството за преврат консолидира общество, даде ни възможност да се преживеем като общество, сваляйки властта, трайно извадена от сферата на легитимност. После медиите създадоха историята на преврата с репортажи за борбите на щаба на Вежди Рашидов в кърджалийските избирателни секции – едни хора предимно с голи ръце, тук-таме въоръжени с по някоя разпечатка на закона се изправят срещу отколешна традиция и покани за курбан.

И тъй в обобщение: преди изборите традиционните медии непрестанно и все по-уморено генерираха скандални новини, социалните мрежи в интернет, а и форумите на самите традиционни медийни канали обаче бяха активни интерпретатори, даваха форма и частично утешение на доминиращото социално чувство – чувството за безсилие. По този начин, макар самите мрежи да не са генератори на новини, те създадоха паралелна интерпретативна среда, която беше подозрителна и към традиционните медии (върху които всъщност мрежите паразитираха), виждани като „част от системата” – на несправедливостта.

Какво се случва сега – след изборите със сладостното чувство за участие в държавен преврат? Преди да отговорим, в името на точността да кажем, че разбира се по дефиниция превратът е насилствена смяна на държавната власт, извършвана от малка (обикновено) група, при това учредена като някакво държавно съсловие. Тоест структурно погледнато, превратът е противоконституционен акт, а това бяха избори – конституционно право и деяние на гражданите. Но аз говоря за усещането, за символизацията. Първо, обществото е фрагментирано и тъкмо като превратаджии всички малки групи, на които то е разпаднато, се чувстваха част от голям замисъл. Второ, заради усещането за непоклатимост на предходната власт, което се създаваше и от овсекидневяването на сканданите разкрития, които я оставяха видимо незасегната, актът на изборите се преживяваше като впускане в невъзможното. И трето, той разбира се не смени принципа на социалните очаквания към властта. Този принцип остана да гласи, че власт и общество са паралелни реалности, властта може да бъде добра и лоша, но при всички положения е нещо извън обществото. Властта е нещо като шапка с особено зловещи качества – може да се впие в теб и да не можеш да я свалиш, но си е шапка – не е част от тялото.

Та да видим какво се случва след преврата, който не смени принципа на мислене на отношението власт-общество. Настъпиха времена на тавтология. Премиерът излъчва посланието „Аз съм аз!” Почти библейски: „Аз съм който съм” (ego sum qui sum). Излъчването е в реално време, защото той е вездесъщ и е телесно навсякъде. Значи – освен езиковата тавтология „Аз съм който съм” – имаме и тавтологията на тяло и език. Министрите са, така да се каже от Отца си – при тях няма втори планове, няма даже политическо говорене. Какво правят медиите? Така наречените традиционни излъчват в реално време „Аз съм който съм”. Но по-любопитно е какво правят така наречените нови медии. Правят копи-пейст на материали от традиционните. „Аз съм който съм”, излъчено по някоя ефирна телевизия, почти светкавично се качва в сайтовете едно към едно (тавтология на традиционни и нетрадиционни медии) и обраства с коментари „Егати пича!” или иначе казано, „Той е който е”.

Превратът роди тавтология.

Е, къде е тук проблемът? Нима не е пич? Проблемът е, че тавтологията лесно се разочарова, при това винаги радикално, превръща се в отрицание: „О-о, той не е който е!” Това взима различни форми от типа „той излъга очакванията ми”. Но какви точно очаквания има в тавтологията „той е който е”? Всеобщи, тоест никакви конкретни. При такава аморфност на очакванията всичко и във всеки момент – напълно непредвидимо – може да ги разочарова. И тогава се връщаме в изходна позиция – медиите уморено пишат за безобразия, форумите гневно въздишат, че безобразията са толкова много, че няма смисъл нищо да се предприема и доминиращото социално чувство е чувството за несправедливост и за безсилие пред нея. Време е преди и тази власт да ни е разочаровала, да си дадем сметка и за собственото си съучастие в собственото ни разочарование. Проблемът тук всъщност не е проблем само на властта. Проблемът е също толкова и на медиите и на обществото. Те, тоест ние не натоварваме властта с очаквания, превръщаме фигурите й в празни означаеми, от които очакваме едно аморфно всичко, при което безобразията й все ни сварват неподготвени. Защото нямаме политика на критика и интерпретация. И ако в един далеч надхвърлящ България контекст циничното изказване на Маргарет Тачър в духа покажете ми го това общество, никъде не го виждам, изглежда да се е сбъднало, медиите се виждат и могат да бъдат посочени. Добре е да си дават сметка за това, за да не бъдат посочвани все с укор за безпринципни мръсни танци с властта.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!