Цензурираната истина: как WikiLeaks НЕ стига до българския читател

1 август 2011, Автор: Явор Николов
Публикувана в Анализи, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Явор Николов

Автор: Явор Николов

Симетрично на репресиите срещу свободното слово, във всеки исторически период има личности и организации, които се борят за правото на хората да бъдат информиран по темите, които ги засягат. Нека превъртим лентата до началото на интерактивния XXI век. Виждаме как екипът на един уебсайт се изправя срещу „политическата коректност” на определящите световния дневен ред мегаправителства и мегакорпорации, за да каже на световната общественост това, което се е премълчавало до този момент.

Създаденият през 2007 г. сайт WikiLeaks възниква като платформа, чрез която всеки притежател на конфиденциални документи може да ги публикува по анонимен и, съответно, безопасен начин. Бившият австралийски хакер Джулиан Асандж и съмишлениците му правят истинските си „удари” през втората половина на 2010 г., когато WikiLeaks започва да публикува информация, открадната от американската армия. Докладите от военните действия в Ирак и Афганистан се превръщат генерална репетиция за продължаващото и в този момент публикуване на 250 000 дипломатически грами от американските посолства по света.

Чрез тях в немалка степен става ясно какво представлява външната политика на някои от големите играчи на световната политическа сцена. Мислещите хора осъзнават, че WikiLeaks не застрашава демокрацията, а, напротив, кара обществото „да държи под око” институциите, за да е сигурно, че няма в даден момент да решат да изменят на ценностите на политическата свобода.

Съвсем естествено, наблюденията на американските дипломати за това как Китай мисли да зареже съюзника си КНДР, как арабските държави се опитват да убедят САЩ да нападнат Иран и прочее предизвикват всичко друго, но не и положителни емоции сред управляващите по цял свят. Това важи с особена сила за Вашингтон и администрацията на Барак Обама, изоставила към този момент предизборното обещание „да сложи намордник” на разбеснелите се в търсене на враг служби.

В резултат в много държави започва кампания на най-високо държавно ниво срещу сайта. WikiLeaks губи своя .org домейн, както и възможностите да получава дарения, налага се да мести сървърите си неколкократно, а самият Джулиан Асандж все още е възможно да бъде хвърлен в шведски затвор заради обвинения в сексуални престъпления. Освен това, напълно ясно е, че в някои страни сайтът е блокиран, а САЩ забраняват на държавните си служители да се ровят в него.

България е сред държавите, реагирали по-спокойно на разкритията на WikiLeaks. Тук темата месеци наред присъства само като скандал на международните страници и преповтаряне на позната информация за подземния свят – без сериозни политически коментари и без сериозен дебат в обществото.

Това се промени значително през месец април 2011 г., когато сайтът bivol.bg на журналиста Атанас Чобанов стана партньор на WikiLeaks и започна да публикува подбрани дипломатически грами от американското посолство в София. В тях „лъснаха” голям брой представители на политическия и бизнес елита на страната, при това в далеч не най-приятната светлина.

Съвсем логично, управляващите (които поради стечение на обстоятелствата всъщност не са сред най-тежко пострадалите от разкритията) започнаха мощна кампания за задушаване на неприятната информация и неудобните въпроси, битуващи сред обществото. С тези си действия българските политици и бизнесмени се доближиха до задокеанските си колеги, но не останаха и без собствен „принос”.

Ако в повечето развити страни срещу WikiLeaks и служителите на сайта се действа чрез икономически, политически и юридически лостове (понякога на ръба на закона), то у нас информацията от прословутите „грами” стига до обществото след минаване през сито, сравнимо с това на тоталитарната цензура. Това е нещо немислимо за западните държави, където самото пропускане на факти от даден публично достъпен документ би могло да срине доверието в дадена медия. У нас подобен проблем няма и лесните за откриване и прочитане доклади преминават през метаморфозите на политическите, икономическите и пр. зависимости на всяка редакция.

В рамките на настоящия текст като най-чист пример за тази порочна практика ще разгледам вестник Монитор. Малко след като става собственост на скандалната бивша началничка на Българския спортен тотализатор Ирена Кръстева, изданието започва да обслужва интересите на тогавашната власт (т.нар. Тройна коалиция). След парламентарните избори през 2009 г. вестникът бързо се преориентира и осигурява медиен комфорт на ГЕРБ.

Един от добрите примери за това е начинът, по който бива отразена една от най-скандалните грами, публикувани до този момент – „Най-мощният политик на България – големи надежди и сенчести връзки”. В доклада си, тогавашният американски посланик Джон Байърли описва Бойко Борисов като мощен играч на политическата сцена, който обаче има дълбоки връзки с организираната престъпност. Градоначалникът е свързан с наркотрафик, а банката на жената, с която е близък – с пране на мафиотски пари.

Съвсем естествено, голяма част от българските медии слагат новината на първите си страници и в началото на емисиите си. В Монитор, от друга страна, присъства само последващата реакция от публикацията – уверенията на американския посланик Джеймс Уорлик, че Вашингтон стои зад ГЕРБ и изказване на самия премиер, който бил посъветван от дипломата да не коментира непроверени информации.

Разбира се, подобно отношение към информациите от WikiLeaks е напълно приемливо, ако приемем, че Монитор е в позицията на сериозна медия, която не иска да раздухва появили се в интернет слухове. За съжаление, обаче, не срещаме подобно пестеливо отразяване в случаите, когато американските дипломати изразяват мнението си за другите политици у нас.

Бившият председател на БСП и настоящ президент Георги Първанов получава сериозно внимание след излизането на доклад на посланик Нанси Макълдауни, посветен на реформите в армията у нас. В него се посочва, че президентът се интересува повече от това да държи въоръжените сили под контрола си, отколкото да ги модернизира. Американския дипломат критикува част от назначенията му, като посочва, че на преден план излизат генерали с подчертано съмнителна репутация.

Монитор отделя на доклада цели два материала („Уикилийкс: Първанов задушава реформите в армията” и „Wikileaks гилотина за Гоце”). Първият представлява кратък „преразказ” на написаното от Макълдауни, докато вторият се „опира” на него при лансирането на тезата, че с неадекватните си решения държавният глава е на път да блокира собственото си завръщане в БСП. Впечатляващо при статията „Wikileaks гилотина за Гоце” е и употребата на агентурния синоним на президента в заглавие.

Подобно отношение виждаме и към едно от ключовите лица на предишното правителство – скандалния енергиен министър Румен Овчаров. Посветеният на него доклад , дело на Джон Байърли, директно говори за корупционните схеми, в които е замесен бившият енергетик от АЕЦ „Козлодуй” („Отношенията на Овчаров с частния сектор могат най-меко да се обобщят с понятието „конфликт на интереси”). Не е пропуснат и подписаният от него договор с „Газпром”, за който Байърли подозира, че е свързан със задължителния строеж на АЕЦ „Белене” от руска компания.

Монитор отново отделя сериозно внимание на публикацията, като не спестява повечето от впечатленията на посланика от министъра. Има само едно, но за сметка на това впечатляващо изключение – темата „Белене”. Тя прекрачи границите на изборите през 2009 г. и в резултат занимава и настоящото правителство. В резултат на това Монитор решава просто да я спести на читателите си.

Друга интересна дипломатическа грама, чието отразяване казва много за Монитор, е тази с впечатленията на посланик Нанси Макълдауни за политическата сцена у нас, непосредствено преди началото на кампанията през 2009 г. В доклада си, озаглавен „Боклук на входа, боклук на изхода”, дипломатът посочва малките шансове на която и да е от партиите да постигне мнозинство в парламента, а освен това и припомня за „сенчестите” връзки на Бойко Борисов и неуспехите му като кмет, за корупционните скандали в БСП и негативната кампания на левицата, за удобно противопоставящите се „Атака” и ДПС, за неуредиците около „Синята коалиция” и наречения „клоун” Яне Янев.

Във вестник Монитор откриваме част от написаното. „Синята коалиция”, която в последните месеци се обърна срещу ГЕРБ, става обект на силно критични статии, като докладът на американския посланик се използва като основа за една от тях. Чрез текста се внушава, че съюзът на СДС и ДСБ е изкуствен и критичният към кабинета „Борисов” Иван Костов насочва коалицията към орбитата на политическия архивраг БСП.

Не е пропусната и партия РЗС, която в началото заставаше зад Бойко Борисов, но след това раздуха множество корупционни скандали, свързани с управляващите. В кратък неподписан текст се цитират част от наблюденията на Макълдауни за партията на Яне Янев, като отново акцентът е поставен върху „топлата връзка” между консерваторите и обвиняваната за всички несполуки Тройна коалиция.

Впечатляваща в отсъствието си на страниците на Монитор е една друга дипломатическа грама, написана отново от Нанси Макълдауни. Тя е посветена на българските медии и на не особено приятните практики в тях. Важно място в доклада има „Нова българска медийна група” (част от която е Монитор) – съмнителната й обвързаност с ДПС, невъзможността на Ирена Кръстева да обясни откъде са дошли парите за закупените от нея медии, както и „залповото” публикуване на една и съща статия във всички издания на групировката с цел злепоставяне на политически и икономически противници на собствениците. Споменава се също за немската групировка ВАЦ, която държи на приходите, а не на съдържанието на изданията си, както и за твърде разпространените практики на корупция и автоцензура в българските медии.

Липсата на този доклад и „белите петна” при отразяването на други са прекрасен пример за това колко различна е българската медийна среда от тази в по-развитите страни. В държава като САЩ никой не би си позволил да цензурира информация, която е „на един Google” разстояние – премълчаната истина, която в случая има статута на чиста лъжа, би лъснала за минути. У нас, обаче, хората все още приемат пасивно и безкритично информацията и това позволява на „сенчести” медийни собственици, бизнесмени и политици да прилагат спрямо нея методи, научени от тях в тоталитарните времена. WikiLeaks не е болест на демократичното общество, но не е и панацея. Информацията в сайта може да държи обществото нащрек и по този начин да не позволи тихата подмяна на демократичните ценности. За да стане това, обаче, трябва да има вътрешно желание за реално осведомяване, а не само за бърз полет над големите заглавия.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!