Медиите преди и след Уикилийкс

С Орлин Спасов разговарят Марин Бодаков и Христо Буцев. Публикация във в. "Култура", 4 март 2011

6 март 2011, Автор: Орлин Спасов
Публикувана в За медиите в медиите

Автор: Орлин Спасов

Автор: Орлин Спасов

- Напоследък около медиите се случват интересни неща. Да вземем Уикилийкс. Има ли наистина нещо, което този сайт дълбоко променя?

- Покрай Уикилийкс започна сериозен дебат как наново да се дефинира журналистиката и в какви посоки се развива тя. Тръгна се от основни и само на пръв поглед реторични въпроси, като Уикилийкс медия ли е и Джулиан Асандж изобщо журналист ли е. Неслучайно мненията по тези въпроси доста радикално се разделиха на две групи. Онези, които са срещу философията и практиката на Уикилийкс и на Асандж, категорично се противопоставят на всеки опит около случая да се говори за журналистика. Неслучайно в края на декември 2010 г. говорителят на Държавния департамент на Щатите Филип Кроули изрази официалната позиция на Вашингтон, според която Уикилийкс не се третира като медия. Попитан от представители на пресата какъв тогава е Асандж, Кроули отговори, че бил анархист, но не и журналист. Сякаш двете определения по дефиниция се изключват… Тезата на Кроули има своята прозаична причина: ако Уикилийкс бъде изваден от определението за медия, тогава Асандж може да бъде подведен много по-лесно под съдебна отговорност в САЩ. В обратния случай Уикилийкс би се ползвал от протекциите, които в демократичен контекст се полагат на медиите като институции с публична значимост. Тази логика безспорно е част от аргументите на втората страна в спора медия ли е Уикилийкс. Тук сайтът настойчиво се промотира като пример за смели медийни действия. През миналата година в една престижна класация на в. „Гардиън” Асандж беше поставен на 58-мо място сред стоте най-влиятелни медийни личности в света. В класацията той беше представен като най-изявената фигура на дигиталния журнализъм. През 2009 г. Амнести Интернешънъл връчи на Уикилийкс авторитетен приз за журналистика, свързана със защита на човешките права. Редица други международни и национални организации, както и много журналисти, усилено поддържат Уикилийкс именно в качеството му на медия. Така или иначе, очевидно е, че става дума за сблъсък на две визии, които се конфронтират по отношение на това добре ли е за демокрацията секретни данни на правителствата да изтичат към медиите. Лично за мен отговорът е ясен – при определени условия това е дори здравословно за демокрацията, тъй като позволява периодично да се извършва известна „профилактика” на системата, определени стагнирани процеси да се разчупват и нещата да се развиват нататък по по-добър начин. Да си спомним само за Уотъргейт и за целия тласък, който тази афера даде на системата, а и на журналистиката. Мисля, че Уикилийкс трябва не само по политически причини да бъде признаван за медия, но и че действително действа като медия, но като нов, различен вид медия, която ни кара да преосмислим традиционното ни схващане за информацията. Самата журналистика и това, което разбираме под медии, се променя непрекъснато през последните години в контекста на интернет и Уикилийкс много добре илюстрира някои от промените. Разбира се, погледнато чисто технически, Уикилийкс като сайт не е медия…

- Няма периодичност…

- Да. И бихме могли непредпазливо да го разгледаме просто като брокер на информация: едни хора седят там и чакат някой да им прати интересна секретна информация, която те да използват нататък по своя начин. Би било твърде елементарно, ако нещата се изчерпваха с това. Първо, неслучайно тези, които, като Брадли Манинг, предоставят документи на Уикилийкс, не се обръщат по подразбиране към традиционните медии, дори към най-големите. Защото все по-силно в широки кръгове се налага убеждението, че най-големите медийни играчи принадлежат на истаблишмънта, че колаборират с важните политически кръгове, с влиятелния бизнес и че повече или по-малко са свързани с техните интереси. Затова има силно търсене на нов тип медии от вида на Уикилийкс, които са по-привлекателни именно поради своята автономност и които предлагат, ако щете, и друг политически морал. Тази алтернативност по отношение на медийното статукво е първото важно нещо, което ме кара да приема Уикилийкс за нов тип медия. Второто е свързано с начина, по който самите представители на Уикилийкс гледат на своята дейност. Зад Уикилийкс стои ясно изразена визия за това какво се прави, как то се прави и какво трябва да се постигне. В никакъв случай не може да се говори за някаква анархистична спонтанност, макар на чисто организационно ниво нещата понякога да са доста хаотични. Ако проследим самата биография на Асандж, лесно ще видим, че собственото му минало е свързано с хакерското движение, с писане на хакерски манифести, с подкрепа на практиката и философията на отворения код и т.н. Постепенно се достига и до идеологията на Уикилийкс, която е ясно формулирана от Асандж. Съвременните управления се разглеждат като конспиративни мрежи, които са силно затворени и поради това недемократични. На Уикилийкс и на Асандж често се приписва идеята, че на тази свръхзатвореност на съвременната политика на западните демокрации трябва да бъде противопоставен натиск за радикална отвореност на системата. Доколкото познавам това, което Асандж казва и пише, той не достига до такава крайност. Той по-скоро твърди, че съвременните демократични режими трябва да станат значително по-отворени. Самият той разбира, че държавата не би могла да съществува, ако всички тайни се открият. Цялата тази идеология може да се разглежда като една добре формулирана редакционна политика. На този фон веднага се вижда, че много от традиционните медии изобщо са загубили редакционните си политики и са ги подменили с бизнес интереси. Има глад за силни идеологии и Уикилийкс много добре отговаря на това търсене, породено от някои от ефектите на глобализацията. Освен това, практиката на сайта възражда залинелия интерес към разследването и съживява инициативността на потенциалните източници на информация.

- Ако приемем, че Уикилийкс е медия, то ползването на тази медия поставя много въпроси.

Уикилийкс може би най-ясно показа нещо, което всъщност от доста време може да се види и в други примери: съвременната медийна среда все по-малко е среда на наративи и все повече среда на информация. Информацията постепенно подмени разказа. Това, което самите медии произвеждат, е вече не толкова журналистически истории, колкото късчета разпокъсана и все по-кратка информация. Тук се вижда натискът, който характерът на източниците оказва върху съдържанието на медиите. Това много добре може да се проследи именно във файловете, предоставяни на Уикилийкс. Те най-често всъщност са големи бази данни. Изправени пред тях, журналистите и медиите са под натиск да променят подхода си към фактите, защото фактите все по-често изобщо не са на повърхността, а са загубени някъде навътре в информацията. Според един скорошен коментар на Тим Бърнърс-Лий, създателя на световната мрежа, бъдещето на медиите ще бъде свързано все повече с това, което той нарича журналистика на данните. Редакциите ще трябва да се научат да боравят с тези огромни масиви информация. В някои от големите медии – като „Гардиън”, „Дейли Телеграф” и „Тайм” – започна сформиране на специални аналитични екипи, които получават задача да се заровят в дадени масиви с данни, да видят какво от тях може да се извлече и дали по-нататък то би представлявало интерес за самата редакция. Защото обикновените журналисти просто не могат сами да пресеят масива. Първо са нужни екипи и, второ, тези екипи трябва да разполагат със специални компетенции. Става дума за хора, които разбират от софтуер. Обработката на данните – поне първичните цикли – се извършва на софтуерен принцип. Има специално разработвани програми, които са базирани на семантични принципи, на семантично търсене, и които фино пресяват информацията, за да открият определени теми и връзки вътре в документите. Журналистът, разбира се, поне теоретично, все още може да попадне инцидентно на нещо значимо, ровейки се в масива по стария начин, но без помощта на специализираните екипи и на софтуера той е обречен да остане на повърхността и да разчита на случайността. Семантичният софтуер помага да се открият тъкмо невидимите за невъоръженото око свързващи нишки между иначе на пръв поглед далечни едни от други теми или факти. И дори позволява да се извлече такава информация, която сама по себе си не се съдържа в нито един отделно взет документ.

- Съпоставяйки…

- Да, темата се извлича от съпоставката между отделни късчета информация, разпръснати хаотично в масива, защото програмата е научена да разбира отделни елементи в текста, да прави, макар и все още елементарни, логически връзки. Сами разбирате, че това наистина до голяма степен променя – спокойно мога да използвам и по-силната дума, подменя – начина, по който се прави разследване. На журналистите тепърва ще им се налага да придобиват такива нови компетенции. Масиви с данни се предоставят вече и от редица правителства. Барак Обама още с встъпването си в длъжност подписа един много важен документ – Меморандум за прозрачно и отворено управление. Подобни принципи са възприети и в някои други страни. Същността им е в това, че публично достояние стават данни с решения на различни институции, свързани с управлението – на всякакви нива. Философията на това отворено управление гласи, че само най-чувствителните теми, свързани с отбраната и сигурността, ще останат закрити за публичния интерес. Разбира се, за медийни активисти като хората от Уикилийкс все още твърде много неща остават забулени в тайни, но все пак, така или иначе, е факт, че много правителствени данни постепенно започват легално да се трансферират към публичността, разбира се – не без натиска на силни неправителствени организации. Въпросът обаче е не просто как ще се обработва тази информация. Може би по-важно е, че тук бързо ще възникнат големи неравенства. Само малък брой медии – най-вече тези, които са глобални по обхват и влияние, а това са предимно големите богати англоезични медии – ще могат да си позволят лукса да обработват така данни, защото става дума за изключително скъпи анализи. В момента има и други сфери на приложение на семантичните подходи към информацията, но поради цената и сложността на методите използването им е ограничено. Става дума за няколко основни области. Разбира се, военните. След това борбата с тероризма и по-широко - с престъпността. Когато имате въведени достатъчно базови данни в системата, отделно име или факт вече са достатъчни, за да може софтуерът да сглоби една по-обща картина и да подскаже в каква посока да вървят разследванията. Друга важна област, в която семантичните подходи широко се използват, е свързана с анализа в реално време на глобалните финансови потоци. Тук може би компютрите най-силно изместват традиционния човешки фактор. Има няколко големи компании в САЩ, които са специализирани именно в семантичното обработване на такъв вид информация. Друга сфера на приложение са изследванията на генома. Тук също се налага да бъдат извършвани търсения сред огромните масиви на генетичната информация. Интересен пример за това колко ограничено може да бъде потребяването на такъв вид информация е самото публикуване в интернет на резултатите от прочутия Проект за изследване на човешкия геном. Данните бяха качени изцяло, пълният запис на генома стои в мрежата и е достъпен за всеки, който прояви интерес. Оказва се, обаче, че тази информация практически почти няма кой да я потребява, защото само много малък брой институции са наясно за какво става дума. Тези, които изтеглят информацията от интернет, са водещи компании или изследователски центрове, занимаващи се с генетика в Щатите, няколко от Япония, Германия, Великобритания – и с това, общо взето, се изчерпва цялата география на ползване. Този пример добре илюстрира какво се случва с „моретата от данни”, които сега стават достъпни. Достъпността е твърде относителна, твърде условна и това важи, разбира се, и за сферата на медиите, и за данните, с които те трябва да се справят.

- Многото е като нищото.

- Информацията е много не само от гледна точка на потребителя. Също толкова интересно е да се видят нещата и от гледна точка на производителя на информация, където също има драма. Има изследвания, които констатират, че все по-голямо количество информация просто не достига до своя адресат. Налице е свръхпроизводство на информация и твърде често тя се произвежда буквално, за да бъде изхвърлена. Това е една много странна икономика, движена от идеята, че самото постоянно наличие на бързооборотни данни за дадени процеси е по-важно от факта дали в даден момент някой ползва данните. На потребителите се продава самият поток. Медиите правят същото. Освен това, след като веднъж процесите се автоматизират, нататък потокът от информация върви сякаш от само себе си и може да се разраства все повече и повече, трупайки се и в електронните архиви.

- Дали тази неупотреба на информацията няма да доведе до компенсаторен процес – журналистиката да се върне отново към разказването на добри истории, повествования, наративи или както щем да ги наречем?

- Неслучайно Асандж сравнява журналистиката с точните науки и твърди, че и тя трябва да бъде поставена на научни принципи. Така, минавайки през идеята за достъпа, осигурен с хакерски средства, и за компютърното пресяване на информацията, Асандж иска накрая да стигне отново до разказа, да предложи някакъв голям наратив. Редуцирането на информацията до поток и спам, обаче, силно снижава стойността, а оттук и качеството й. Днес навсякъде анализите на медиите показват, че има залез именно на разследванията, на сериозния коментар. Това са съдържания, които изискват инвестиране на много време и средства. Днешната журналистка, с малки изключения, стана евтин занаят. Това, разбира се, особено силно се отнася за българската медийна среда. Може би ще се появи глад за качествен анализ, макар че ще е трудно, тъй като натискът, идващ от променените навици за потребление на информацията, които бяха формирани в интернет, е много голям. Именно огромното количество информация там доведе до търсене на начини тя да се поднася във все по-смилаем вид и във все по-кратка форма. Все повече хора четат само заглавия. Когато този начин на поднасяне на информацията доминира, ясно е, че първото, което се жертва, е смисълът. Журналистите просто нямат време да огледат даден случай по-спокойно. Ще бъде трудно и поради друга причина. Все повече самите медии са бомбардирани със събития или по-точно, с псевдосъбития. Все повече личности и институции произвеждат информация и се стремят към публичност. Връзките с обществеността превзеха медиите. Днес това, което традиционно се разбира под публичност, просто се взриви и стана на парчета. Това вече не е публичността, позната от близкото минало, публичността, описана от Хабермас, в която са налице старомодни, от гледна точка на сегашните развития, неща като публичната употреба на разума или стремежът към критическа публичност. Връзките с обществеността и интернет всъщност доведоха до това, че филтрите за достъп до публичността практически почти напълно изчезнаха. Така възниква въпросът какво изобщо е публичност, след като всичко претендира да е публично. И тук прозира двуличието на съвременните демокрации, защото публична най-често се оказва само информация, която е незначителна и евтина, или такава, която не може лесно да бъде анализирана в дълбочина. Именно в този контекст нещата, които прави Уикилийкс, са наистина заредени с мощен критически потенциал. Шумното прокламиране на идеите за публичен достъп до данни би трябвало да се приема внимателно. Често става дума не толкова за разширяване на прозрачността, колкото за игра на прозрачност. Самото прекалено парадиране с прозрачността най-често е подозрително.

- Всъщност, основната функция на медията – да е посредник между човека и света – е поставена под въпрос.

- Мисля, че ще остане място за сериозни медии от класически, посредничещ вид, но те, поне у нас, все повече ще се превръщат в „нишови” медии, ще се развиват по модела на тясно специализираните издания. Т.е. ще имат една по-малка публика, която обаче ще бъде по-влиятелна и която ще се интересува от анализи, защото ще прави политики в областите на своите компетенции. И сега у нас има примери за такива медии, макар че те са в периферията на пазара. Те имат нужда от специална грижа, от специални програми, които да стоят зад тях и да ги подкрепят. Но упадъкът в посредническата мисия на медиите и подмяната й със средствата на директно самопредставяне до голяма степен е свързан и с кризата на медийните авторитети. За много хора, вече говорихме за това, традиционните медии не са достатъчно силен авторитет, тъй като в по-голяма или по-малка степен подкрепят интересите на политическите и икономическите елити. Има изследвания, които са установили, че макар в краткосрочен план традиционните медии често да са ситуативно критични към статуквото, в дългосрочна перспектива те, в крайна сметка, винаги го подкрепят.

- Но Уикилийкс, за който твърдите, че е един утвърждаващ се авторитет, си послужи с други авторитети, за да доведе посланието си до света. С „Ню Йорк Таймс”, „Монд”, „Ел Паис”, „Гардиън”… Значи неговият авторитет не стига.

- Отношенията между Асандж и тези медии, както постепенно стана ясно, далеч не са идилични. Предоставянето на данните несъмнено е и форма на компромис с истаблишмънта. Тук роля играе и суетата на Асандж, донякъде маниакалното му желание да стане известен и влиятелен. Това все още се постига по-добре чрез традиционните медии. Особено ако се поставиш поне малко над тях – морално, по отношение на информацията, с която разполагаш, и пр. Неслучайно Асандж непрестанно повтаря, че няколко човека от Уикилийкс са свършили повече работа от всички медии, взети заедно. Но така или иначе, има един чисто технически проблем, който принуди Асандж да се обърне към големите издания – невъзможността Уикилийкс да обработи сам информацията, с която разполага. Освен това, истинските, сериозните, тежките дебати засега се насърчават по-успешно от печатни издания с глобално влияние, отколкото от алтернативен медиен сайт в интернет. И Асандж използва това, за да прокара по-ефективно идеите си. Тук вероятно не би било трудно да се разчетат и елементи от класическата хакерска философия да удариш сърцето на системата, като използваш собствените й канали. Които пък имат свои собствени интереси от публикуването на предоставените данни.

- Тъкмо „истинските, сериозните, тежките дебати”, провокирани от Уикилийкс, едва бяха тръгнали и нещо заглъхнаха…

- Да не забравяме, че натискът да заглъхнат е огромен. Самият сайт на Уикилийкс спря да работи: отчасти поради вътрешни борби между хората от екипа, но в много по-голяма степен заради проблемите, причинени отвън. Брутално бяха блокирани банковите сметки на организацията, започнаха съдебни разследвания срещу Брадли Манинг и срещу Асандж. Могъщи сили имат интерес всичко бързо да се потули и да бъде раздадена строга справедливост. Сара Пейлин поиска за Асандж същите наказания, които правосъдието предвижда за членовете на Ал Кайда и за лидерите на талибанските въоръжени групи. Но все пак, всичко това няма да стане толкова лесно. През последните седмици бяха публикувани няколко книги за Уикилийкс, които веднага се превърнаха в бестселъри. Филмовата индустрия подготвя екранизации на историята. Без всякакво съмнение случаят влиза директно в бъдещите учебници по журналистика и т.н. По-важно според мен е, че Уикилийкс надхвърли чисто медийния дебат и се превърна във важен политически казус, през който се води по-широка дискусия как въобще функционира съвременната демокрация и изобщо има ли все още такава. Неслучайно някои западни анализатори започнаха напоследък да говорят открито за постдемократично общество.

Как се отнася случаят Уикилийкс към радиото и телевизията? „Пропускливи” ли са те за такава информация?

- Можем с основание да се питаме защо Уикилийкс предостави данни именно на влиятелни печатни издания. Има една отдавна формулирана хипотеза, според която пресата е най-адекватната медия за условията на демокрация, защото насърчава задълбочения анализ и дебата в по-голяма степен, отколкото телевизията, която е по-склонна, поради самата си технологична природа, свързана главно с образа, да се плъзга по повърхността на фактите. Да не забравяме и презрението на интернет поколението към телевизията, несъмнено споделяно и от Асандж. Но, разбира се, и радиото, и телевизията подеха историята около документите и коментарите по тях, но по-скоро се включиха вторично в една вече създадена вълна, чиято логика на коментиране и на представяне се диктуваше именно от няколкото големи печатни издания, които имаха данните и донякъде доверието на Асандж. Пресата все още държи лидерство при елитното формиране на мнението, докато телевизията пък печели състезанието за масовото по-евтино доверие.

- Тази година се навършват сто години от рождението на Маршал Маклуън, авторът на известната формула „Средството е съобщението”. Телевизията направи някаква културна революция през 50-те, 60-те години, тя пренасочи нанякъде погледа, промени навиците… Можем ли да кажем днес какво прави интернет с нас, какво правят с нас новите комуникации? В една статия за филма „Социалната мрежа” Зейди Смит говори за хора 2.0, личности 2.0, поколение 2.0, 2.0 хлапета – за да се различават, изглежда, от 1.0 население. Какво става?

- Развитията не са еднопосочни. Интернет е движение в много посоки едновременно и някои от тях дори взаимно се изключват. Все още не се е появил един нов Маршал Маклуън, който визионерски да обобщи какво всъщност ни се случва с интернет. В последната си книга Мануел Кастелс загадъчно пише, че мрежата предизвиква мощни ефекти от непознат досега вид. Наскоро попаднах на интересното мнение, че интернет бил най-мащабният колективен експеримент в областта на анархията. Но нима не може да се каже същото и за сферата на контрола? В интересната статия на Зейди Смит, за която говорите, авторката твърди, че социалният интернет – и по-точно неговата сегашна шумна емблема Фейсбук – е нещо много лошо. Смит казва, до известна степен позовавайки се и на други автори, че Фейсбук насърчава у нас стадното чувство, защото ни кара да правим същото, което правят нашите приятели, и че подобни ефекти до голяма степен се дължат на характера на самия софтуер, който не е неутрален. Това е добра критика, която обръща внимание на важни неща, но която, приложена с прекалено голям ентусиазъм и с претенция за всеобхватност, лесно става доста едностранчива. Бихме ли могли да кажем, че Фейсбук прави непременно това и само това? Бихме ли могли да обясним с тази логика защо сред потребителите на Фейсбук има и личности със силна индивидуалност, за които последното, което може да се твърди, е, че се изразители на стадния инстинкт? Сайтът има много различни начини на употреба в различни контексти. Има важни национални особености. На места това е предимно пенсионерска мрежа. Другаде има алтернативни локални мрежи. Например, в Русия Фейсбук има малко над един милион потребители, докато конкурентната местна социална мрежа „ВКонтакте” има над 100 милиона потребители. Както видяхме в Близкия Изток, Фейсбук напоследък изигра важна роля в разгръщането на мащабни политически промени. Освен това, социалният интернет далеч не се изчерпва с Фейсбук. Уикипедия също е част от web 2.0. И тя ли ни насърчава да правим същото, което правят другите? Очевидно не. Социалният интернет несъмнено прави възможността за общуване много по-голяма, отколкото когато и да било по-рано в историята. Но трябва да бъдем балансирани в оценките си за тези развития. Интернет е като всяко друга технология: оценката зависи от конкретната употреба. Що се отнася до разграничаването между web 1.0 и web 2.0, макар и до известна степен условно, то е полезно не само като маркер на прехода към социалните мрежи и сайтове, но и в генерационно отношение. Може би първото интернет поколение гледа на мрежата по един по-утопичен начин, има по-големи очаквания от нея. За него интернет е пространство предимно на гражданска изява, идеалната електронна агора и т.н. Следващата генерация, тази на web 2.0, практически биографично заварва интернет като разгърната инфраструктура по начина, по който предишното поколение е заварило примерно телевизията, и затова гледа на мрежата много по-прагматично. Най-младите като че ли вече не са чак толкова обсебени от интернет. Те го ползват просто като канал, в който комуникират и се информират, и от който не се очаква да промени всичко. В някои отношения, обаче, промените са наистина изключително значими. Едно от най-важните предимства на социалния интернет е, че дава възможност на все повече хора да използват достъпни средства, за да се организират в групи. Често това не е особено смислено или полезно, защото поводите са незначителни, а връзките в групите – твърде хлабави. Но принципно този нов вид хоризонтална комуникация е сериозна алтернатива на институционалния контрол над общностните действия и потенциално дава възможност за всевъзможни мобилизации за осъществяване на влияние и оказване на натиск за промяна над традиционните политически, икономически и културни структури.

- Има и български опити за групиране в мрежата, за организиране с цел оказване на влияние…

- Да, има. Макар че българското общество изглежда не цени много солидарността, особено на по-високите нива на социално взаимодействие. Хората у нас са солидарни на нивото на семейството и на приятелските мрежи, но обикновено не са солидарни, когато трябва да се отстояват някакви по-значими каузи. Едва ли е случаен фактът, че в България няма силни антиглобалистки настроения. Протестите са движени нерядко от частния интерес на протестиращия – да се съхрани дивият плаж, на който той е свикнал да ходи, да се изчисти въздухът в града, в който живее, и т.н. Заставането зад по-идеални каузи се оказва по-трудно. Ето защо често сериозните каузи просто се избягват. Тези особености се виждат много ясно в интернет. Има множество примери за по-малки успешни акции, но като че ли нещата в България се случват предимно на този терен – микро-инициативи, малки раздвижвания, по-скоро някакви ефекти в частната сфера, в сайтове като BG-Mamma, тук-там отделни спорадични излази към по-широката публичност, както в случаите със защита на малтретирани кучета или на екологични каузи. Това е нормата за мащабите на действие у нас. Ако погледна към последните година-две, мисля, че българският интернет като че ли не можа да произведе очакваното по-сериозно раздвижване. Поне аз не се сещам, примерно, за някакъв изключително авторитетен български блогър, който да може наистина да влияе върху политическия процес. Няма такъв. Не се сещам и за някаква инициатива в българския интернет, която да е набрала толкова голяма критична маса, че да е довела до сериозно раздвижване на статуквото в някоя област. По-лесно изглежда да се поддържат анти-каузи, защото ангажиментът е по-слаб. Ключовите сфери на успешни мобилизации на гражданското общество у нас са три: екология, национализъм и защита на самия интернет като свободна среда. Но и в тези сфери мащабите на действие са относителни, а понякога и неубедителни. Често акциите минават по-скоро под знака на лайфстайла, на модата да се участва в протести, но когато се стигне до нуждата от физическо излизане на площада, там се оказват само шепа най-запалени активисти. Това намалява силно ефективността на действията. Дори кампаниите на политическите партии в мрежата по време на последните избори за национален и европейски парламент бяха с твърде ниска ефективност. Напратко, онлайн кампаниите по никакъв начин не успяха да повлияят върху резултатите на партиите.

- Накрая – можем ли да говорим за Туитър култура? Тази форма на комуникация не променя ли самото основание на културата и на човешкото общуване? Със своята краткост, със своята нищожност, понякога със своята непроверимост, понякога с това, че може да запали искра.

- Туитър е значим не толкова сам по себе си, колкото поради факта, че е пряко свързан с вече утвърдилата се култура на SMS съобщенията. По същество става дума за разширение на SMS културата в света на социалния интернет. Но, в крайна сметка, всичко, независимо от множеството опции, се свежда до 140 знака. Това е дори с двадесет знака по-малко от класическия SMS. Може би, за да разберем по-добре Туитър, трябва да си припомним защо знаците при използване на SMS са точно 160. Човекът, измислил и стандартизирал SMS-а, е германецът Фридхелм Хилебранд. Той бил принуден да използва ограничен честотен капацитет, който не му позволявал да транспортира по линията нито един знак повече. Така че Хилебранд се замислил струва ли си изобщо да се захваща с тази работа. Но след като проучил множество пощенски картички, установил, че в тях обикновено се използват под 150 знака. Направил анализ и на съобщенията, изпратени по телекс, при които няма техническо ограничение за броя на използваните знаци. Оказало се, че въпреки това, средната дължина на съобщенията тук е същата като при пощенските картички. Това окуражило Хилебранд да наложи услугата с надеждата, че хората ще я използват. Обемът се оказал дори предпочитан. И ето, през 2010 г. в САЩ броят на изпратените SMS-и е по-голям от този на проведените разговори. Така че, да не се безпокоим за Туитър. Форматът най-малкото поне донякъде ограничава графоманията. Оказва се, че хората успяват да вместят в този ограничен обем почти всичко: от уговорки за срещи, през полезна информация за това какво правят тъкмо в този момент, до репортажи от горещи точки по света. На практика, Туитър е и един удобен филтър за по-лесно навигиране в информацията, която харесваш, защото просто се закачаш за източника и така винаги си в час за последните му послания.

- Като че ли ние през цялото време говорим за филтри. И Асандж търси филтри, и самите медии търсят как да филтрират постъпващата информация…

- Става дума за сблъсък между две философии за контрола върху съдържането. Едната е на традиционните медии. Тук първо филтрираш и едва след това публикуваш. Другата е на интернет и на социалните мрежи, където процесът е преобърнат - първо публикуваш и след това идва филтрирането. В първия случай властта е в институцията, във втория – в членовете на общността, които сами решават кое е важно. Вторият вариант само на пръв поглед изглежда много демократичен.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!