Медии и митове между събитието и рутината

10 октомври 2011, Автор: Тодор П. Тодоров
Публикувана в Анализи, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Тодор П. Тодоров

Автор: Тодор П. Тодоров

Въображаемият свят на българския избирател е населен с образи, знаци и жестове на символното, които в същността си разказват митологията на един архетип. Колкото по-близо до архетипа, толкова по-сигурен, по-стабилен и ефективен става образът в масовото въображение. Известни са различни такива разкази, различни архетипни сюжети, които обаче рядко се отдалечават от патриархалната митология на родното, семейното, от аурата на отеца, царя, героя. Силният баща. Той може да е от месиански, приказен, дори чуждоземен произход, но в махленската среда, отдавна превърнала се в естествена за българската сцена, това може да е домашният баща (или „батко“), който пердаши вкъщи. Или племенният баща, вождът. Лидерските фигури, реализирали силен електорален успех, често гравитират около такъв тип гещалт. Затова и махленският жаргон, наложен от медиите като официален, легитимен език, произвежда образи, които са много повече от вестникарски клишета или „жълти“ прякори – това са парадни входове към фантазмения свят на избирателя: „командира“, „царя“, „батето“ (или „бате еди-кой си“), „генерала“ и т.н. Ретроспекцията и носталгията, които се съдържат в такива звания, както и домодерният им характер не се нуждаят от коментар. Мъката по отсъстващия баща и ужасът от него, копнежът по силната, но справедлива ръка и отвращението от бащата-мащеха, узурпатора на илюзиите – това е диалектиката, която владее тълпите. Вече отдавна тонът на недоволния сирак се е превърнал в канон на обществените нагласи. Възможен е, по комиксов образец, и един анти-герой (Алексей Петров, по сюжета Батман – Жокера). Такъв обикновено също се среща във всяка махленска история. Независимо от нюансите на образа обаче, и от значенията или посланията, които той носи, архетипният, символният резервоар си остава един и същ. Говорят ли този символен език медиите и какви са медийните постановки, които го дешифрират?

Ще използвам като пример вечерните новинарски емисии и предизборните репортажи на трите национални ефирни телевизии от 26.09.2011 г. Изборът не е случаен. Струва ми се, че тази вечер ефирът предложи три различни посоки, три възможности за медиализирания език. Освен това същия ден по улиците заедно с разгневените тълпи излязоха и българските фашизми. По силата на формулата, в която неопределеният гняв, гневът от безизходицата, от безсилието, се превръща лесно и бързо в емоционално гориво на елементарни, компенсаторни практики и идеологии. Езикът и образите, произвеждани от медиите в такъв момент, имат особено значение. Те са и политически избор. Беше два дни след случая в Катуница. Беше отново „време разделно“. А тъкмо това се оказа най-силният дефицит в предизборната кампания – неспособността или по-скоро невъзможността на медиите да открият или да изобретят събитие. Липсата на демаркационна линия, на символи и митове, които да разделят хората, да създават „време разделно“, време на митологични конфликти, на политическо и емоционално манихейство, под каквото например преминаха последните президентски избори в САЩ, накратко онова време, което галванизира историята, завихря я около някакви оси на аритмия, открива онези „места“ в публичното въображение, които се съпротивляват на рационализиране – липсата на такова време, липсата на събитие произвежда вакуум в политическия спектакъл. Събитието, според френския философ Ален Бадиу, произвежда нови процедури на истина. Отсъствието на събитие и подмяната му с рутинни медийни постановки доведе до скука на телевизионния екран и свеждането на политическата кампания до езика на обикновената комерсиална реклама. След суджуците и перилните препарати, на зрителя се предлагат банални, тавтологични послания-етикети, слогани и низ от визуални клишета. Пазарната ситуация, в която са поставени медиите в тази кампания, изключва събитието, в което непосредствено се явява митът, архетипът, и го заменя с хоризонталния ред на бутафорията. Затова и случаят „Катуница“ измести с едно движение предизборните образи. Според Бадиу в политиката не става дума за политиците, а за активността, основана на настоящата ситуация и събитийния разрив.

Символни игри и симулация на архетипни образи и сюжети – това бе в същността си съдържанието на предизборните телевизионни репортажи и клипове. Невъзможността за разпознаване на нови символи, както и тяхното съживяване в медиализирания политически език обаче произведе фалшиви, „картонени“ митологии и образи. Козметична операция на синьото лъвче (СДС), средновековни спектакли с крепости и боляри (ГЕРБ), които на телевизионния екран придобиват плосък, карнавален вид, темата за раждаемостта и национално-расовото плодородие (РЗС), драматичната поява на символни герои като майор Деянов и неговата метафорична метаморфоза – капиталиста Касабов (Стефан Данаилов), кадрите от Бузлуджа – това са само някои от опитите да се извадят на повърхността архетипни за родното несъзнавано образи. Историята, средновековието, предците, продължението на рода, както и козметичната реинкарнация на символи, компресирали в себе си история и възприемани като генератори на история, всеки от които обаче има своите гаранти, заровени в някакво „велико минало“. Неслучайно колективното въображение се оказва аранжирано около фигурите на патриархалната митология, на родното – това, изглежда, е единствената обща идентификация, която разтваря в себе си всякакви социални, политически или културни послания. Възгласът „Българи, юнаци!“ може и да звучи странно на социален протест, но всъщност знаците на българското, националното, родното са единствените, способни да погълнат и обединят масите. Улиците възпроизвеждат стадионна политическа реторика, докато политиците предлагат европеидна мимика, добре опакована, за да бъде допусната все пак на стадиона. Може би единственото изключение (тоест опит за изнамиране на нов символен топос) беше включването на Паметника на съветската армия във визуалния и словесен речник, както на левите, така и на десните – паметник, който спечели нови символни значения със своите супер герои – някакво особено място, където поп културата се докосна до родната хероическа митология, идеална пресечна точка на няколко архетипни траектории, срещащи различни култури, различни поколения. Тук в колективното несъзнавано се проектира идеален архетипен образ – Крали Марко, Альоша и Супермен заедно.

Поради пазарния регламент обаче – подписване на договор, заплащане, излъчване – телевизиите произвеждат завършени комерсиални продукти с политическо съдържание. Светът от образи, разбира се, е налице. Избирателите, които са в същото време и консуматори на образи в обществото на спектакъла, на зрелището, отдавна са превърнати, по думите на Сюзан Зонтаг, в „image-junkies” – наркомани на образи. Но те са и нещо повече – събитийни наркомани. И точно в това отношение медиите проявиха импотентност – безсилието да посочат, да призоват събитието, да инжектират публичното, медийното въображение с халюцинаторни истини. Безсилието да ни покажат Олимп.

Медиите, родени заедно с просвещението и модерността, по дефиниция изпълняват, така да се каже, генетично вродени функции, по същността си просвещенчески и модерни: да информират, да комуникират, да коригират, а също и в шифъра на спектакъла да забавляват, да инсценират желания, да институционализират масовата индустрия на образа и визуалната дрога. Заедно с тези обаче функционират и други, по-древни, по-окултни, „пещерни“ роли. Роли на медиум. Наред с информирането, което разомагьосва света, свеждайки го до набор от факти, медиите са и шамани, посредници между светове, машини за митове. Фактите придобиват принадената стойност, без която биха били лишени от значение, само когато са част от някаква история, от някакъв мит. Медиите визуализират тези митове, снемат образи от невидими символни пространства, подреждат пантеони, правят възможно непосредственото виждане на една тоталност, която винаги е много повече от своите факти. Магическите роли на медиите стават най-видими в ситуацията на събитие, което изисква избора на език, с който да бъде разказано. Актуализирането на събитието в медийното въображение става чрез употребата или изобретяването на определен тип език със свой визуален и лексикален речник. Тъкмо пред такъв избор бяха поставени и българските медии. Изборите като телевизионно присъствие се оказаха несъбитийни, а несъбитийността нито е в състояние да задвижва нови процедури на истина, нито е способна да призовава митове. Затова темата „Катуница“ получи значително по-ярка медийна аура, за сметка на някак маргинално „залепените“ реклами на политическите кандидати. В пещерата на медиите събитието явява скритите богове. В ситуацията на събитийност сценарият не е достатъчен, необходим е изборът на език, на история. Това е моментът, в който медиите дешифрират символни, магически езици, показват, визуализират светове. Ще използвам за пример три възможни езика, три медиумни поведения.

Във вечерта на 26.09.2011 г. БНТ излъчи серия от репортажи и съобщения, разказващи за ромската престъпност, припомни случаи и факти около престъпни политици, мафиоти, навързвайки низ от привидно нямащи нищо общо помежду си истории. Тук думата „ромски“ изпълняваше ролята на лексикален център, около който се завихряха серии от обезпокояващи образи. Така през ромския пандемониум, чертаещ някакви контрасти, проблеми и конфликти, беше създаден мост към една зороастрийско-манихейска митология, към свят, в който се движат ясно очертани оси, явяват се установени, традиционни противопоставяния и места на изконното. Малко по-ясен и по-елементарен, какъвто е всеки митологичен свят. Свят, достъпен и готов за употреба. Изборът на акцент, на журналистически сюжет и поставянето му в език с ясни знакови вектори „въплъти“ събитието в една по-традиционна, по-общоприета и патриархална идеология, която спаси БНТ от конфликт с публиката. Тук понятието „идеология“ не следва да се разбира пейоративно, а в смисъла на система от знаци и символни отношения, които са условие на всяко общество и култура.

Поставени в ситуацията на събитие, медиите използват език, който митологизира, реализира архе-културни потребности, пре-омагьосва света, обновява го. Този „refresh” мобилизира нови процедури на истина, нови достоверности, нови митове. Идеалният пример в това отношение е 9/11. Митологизацията може да реферира към вече готови, съществуващи реалности и в този случай медиите играят ролята на медиум, в окултния смисъл на думата – като посредник към символни светове и идеални образи. Медиум, който прави достъпна една невъзможна тоталност, дешифрирайки и разказвайки магичния й език. Език, в който фантазираме и в който се случва светът. Изборът на безопасен език, на официална религия, на познати от детството митове и приказки, може да не е най-отговорното, но със сигурност е безрисково, безконфликтно решение. Решението на БНТ.

Митологизацията обаче може и да произвежда нови реалности и образи. bTV създаде събитие във събитието, нови конфликти на истина, въведе образи, които разказват историята от друга посока. Това, освен добър PR, е и друг тип митологизиращ и авто-митологизиращ език. Нова хероика. Изборът на сюжет имаше недвусмислена цел – по-близо до събитието, по-вътре в събитието от самото събитие, присвояване на събитието с ясното съзнание, че то може да има раждащо, изтласкващо движение, както за самата телевизия, така и за медиализираното въображение, търсещо конфликтни сюжети в консумацията на образи и митове. Този тип митология отграничава територии и идентифицира образи, превръщайки самата медия в продължение на събитието, оста, около която се проясняват някакви образи и гласове. Митологизация от този вид отключва позиции и възможности за употребата им. Това решение носи и произвежда политически значения.

В същото време Нова телевизия излъчва репортаж за т. нар. „мешере“ – циганския съд и, така да се каже, вътрешната позиция от стомашния глас на ромската общност. Подхвърляйки зрителя между атмосферата на пожара, махалите, скърбящите, гневните, футболните фенове, интелектуалците и неформалната ромска институция, „Нова“ избра интеркултурния диалог, фактологичното, хоризонтално представяне на събитието. Увлекателният медиен сюжет, който третира зрителя и като консуматор, когото трябва да забавлява, предлага множество разкази, хетерогенно възприятие, калейдоскопичност на образите, които пленяват, анестезират публиката, позиционирана като реципиент на сензации, визуализират и мултиплицират реалността, превръщат събитието в добре излъскан медиен продукт. Тази техника на медийно производство трябва да предложи на потребителя и митологичен плурализъм, възможността светът да се върти и преобръща постоянно пред очите му. Това е техника, която „чете“ митологии, създава бриколаж от светове, комуникационна динамичност и многоизмерност, които никога не омръзват. Тя е в някакъв смисъл и техника на обезопасяване. Новината е добре смазана индустрия, идеологията – спектакъл.

Проведеният дотук анализ и изведените хипотези позволяват очертаването на няколко тези:

  • Въображението на избирателя и медийния консуматор е обладано от характерни сюжети и образи, архетипи на родното.
  • Предизборната кампания се опитва да медиализира тези образи, но произвежда симулации. Пазарният регламент и несъбитийността на кампанията я свеждат до обикновена комерсиална реклама с политическо съдържание, която не е в състояние да взриви, да възбуди публичното въображение, да въведе нови сюжети и образи.
  • В ситуация на събитие медиите говорят митологизиращи езици, които обновяват света и мобилизират процедури на истина. Митологизацията може да реферира към готови, вече съществуващи реалности и образи (БНТ), може да произвежда и употребява нови такива (bTV) или да чете хоризонтално, но многоизмерно и калейдоскопично (в шифъра на развлекателната индустрия) някакъв набор от митологии (Нова ТВ).

Коментари

1 коментар за “Медии и митове между събитието и рутината”
  1. Не знам защо, но си спомних за една стара статия, публикувана в Subtle-BG. Заглавието “Обективност и сензации” говори само за себе си. Въпросът е , че се визира друга географска ширина и друго време, но … някои неща проявяват завидна устойчивост.
    Все пак е много забавно да наблюдаваш как хора, които трудно правят разлика между PR и IP се опитват да манипулират информационно, объркано общество.

    Адрес на статията:

    http://subtle-bg.com/Subtle/MyMenu/MyMenu.html

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!