Телевизията в България през 2011 година: проблеми и тенденции

29 февруари 2012, Автор: Тодор П. Тодоров
Публикувана в Годишен доклад 2011

През 2011 г. развитието на телевизионната среда в България следва основни глобални тенденции, но и специфичната логика на българския контекст. Тук ще бъдат анализирани няколко ключови момента.

Изместване на сериозните от развлекателните формати

Сериозните, професионални коментатори и публицисти, разследващи журналисти, анализи, дълбочинни интервюта, експертни дискусии и документалистика са изместени от talk show и риалити формати, от развлекателни предавания, които колонизират публичното, телевизионно пространство, инструментализират журналистиката и преформатират възприятието и изискванията към действителността. Показателен в това отношение в българската телевизионна среда е един от малкото амбициозни проекти за разследваща журналистика – специализираната рубрика за разследвания в едно от най-популярните развлекателни шоута „Господари на ефира” (bTV). Става дума за директно инкорпориране и конвертиране (а това означава и превод) на журналистически жанрове и съдържания във форми на развлекателната индустрия. Става дума също за подмяна на журналистически авторитети, за свиване и присвояване на полето на публицистиката от друг тип персонажи, телевизионни продукти, легитимирани в медийното поле като своеобразни говорители на общественото мнение, всъщност представящи индустрията на социалните страхове, очаквания, оценки и дори етични критики (най-ярките примери за подобни говорители: Слaви Трифонов, bTV; Сашо Диков, Канал 3; Юлиян Вучков, Канал 3; Велизар Енчев, телевизия Скат).

Видимост и легитимация на медийно-политическите картели

Собствеността в медията прави валидно твърдението: собствеността е медията. Телевизионното поле се превръща в непосредствена функция на капитала. Това допуска тревожната констатация, че телевизионната медия доброволно се превръща във функция на властта и нейните интереси (държавни, корпоративни, частни, групови и т.н.). Нещо повече – представяйки ги, тя легитимира тези интереси, като в някои случаи става дума направо и за нелегитимни иначе капитали (в законов и морален смисъл). Това доброволно подчиняване е продиктувано от икономическата зависимост на самите медии, от малкия и нестабилен пазар (включително рекламен), в който малцина оцеляват и от конкурентната война, както и от войната за оцеляване, която се води с всякакви средства. Не на последно място има значение и несигурният трудов пазар в телевизионните медии (липса на сигурност на работното място), което е предпоставка за политически конформизъм и автоцензура от страна на самите журналисти. Разпределението на телевизионния пазар и подчиняването му на подобни механизми направи видими и легитимни различни територии на влияние в медия сферата, които в ситуацията на избори реализираха актуалната карта на политическото въображаемо (например изключвайки определени лица от телевизионния екран, за сметка на други, чието присъствие е обезпечено от мобилизирани в момента капитали и властови констелации и интереси). Неизбежно е заключението за инструментализиране на телевизионната медия и журналистическото поле като цяло, което поставя заплаха пред демократичния процес и необходимата за протичането му информираност на гражданите.

Телевизията като витрина на персони и персонални отношения

Телевизионният екран в тези условия се превръща във витрина, която показва, рециклира набор от взаимозаменими говорители, лица усвоили медиен статус, както в политическото, така и вътре в самото журналистическо поле. Основният сюжет е конфронтацията на тези отделни индивиди персонално, вместо конфронтацията на техните аргументи, на онова което представляват, за което са отговорни пред публиката и което действително има значение. Друга характерна постановка е „експертното” телевизионно присъствие на политиците, представянето им като отделна класа от професионалисти (клишето за „политическата класа”), което в дългосрочен план отчуждава хората от политиката, произвежда индиферентност и незаинтересованост (освен към онова, което се случва на повърхността и което е основна тема на медиите), поражда убеждението, че публиката е само зрител, но не и реален участник в политическия процес. Така екранът функционира като параван в смисъла на Фройд, повърхност, която показва неща, чиято цел е да скрият други, по-важни и значими в информационно отношение съдържания.

Предизборната кампания през 2011: комерсиализация и несъбитийност

Предизборната кампания в телевизионната среда понесе дефектите на медийната ситуация. Пазарът беше естественият медиен климат на изборите, а пазарният регламент определи деловата и вяла атмосфера на кампанията и предварително очерта пейзажа и фигурите, които тя актуализира. Кризата в рекламния пазар беше компенсирана от телевизиите с производство и продажба на политически образи-продукти. Отношението, в което стоеше телевизионната медия към предизборните сюжети и фигури, беше договорно пазарно отношение на покупко-продажба и манифактура. Това предизвика свиване на политическите сюжети до мащаба на комерсиалната реклама, подмяна на политическата реторика и нейната актуалност от клишета (включително и визуални), постановки (например в дебатите) и реклами „на парче”. Политическите образи се наредиха на телевизионния екран заедно със суджуците и перилните препарати. Произведе се атмосфера на несъбитийност в кампанията, което я направи неутрална и скучна. След първия тур екранът стана по-интересен, доколкото самите избори процесуално създадоха събитие и доколкото „параванът” се насити със серия от инсценирани микроконфликти (например „целувката на Доган” – след първия тур на изборите лидерът на ДПС Ахмед Доган заяви, че ще подкрепи кандидатпрезидентската двойка на БСП без да иска нещо в замяна, само срещу „една хубава целувка”; изказването на Доган предизвика бум на медийни и политически интерпретации). Забеляза се изобщо по-активна, по-непосредствена употреба на медиите.

Индустрия за забавление с разцвет на българските сериали

Според данни на People Meters BG и GARB най-гледаните телевизионни предавания за годината (с най-голям брой зрители и най-висок рейтинг) са турските сериали „Забраненият плод” и „Листопад”, следвани от българските продукции „Столичани в повече” (сериал), „Комиците” (скеч шоу) и „Стъклен дом” (сериал), всички излъчени в ефира на bTV. Тенденцията е очевидното превръщане на телевизията преди всичко в индустрия за забавление, която свива сериозната, критична публицистика и интелектуалния телевизионен дебат до островни размери. Позитивна тенденция в това отношение е значително повишената продукция и качество на българските сериали, които се радват на широка публика в страната и са продаван продукт на външния пазар (засега преди всичко в Югоизточна Европа). Съдържанието на сериалите третира и актуални сюжети, проблеми и социални отношения, описващи българското общество. Сред най-популярните заглавия са „Стъклен дом”, „Под прикритие” (с криминален акцент), „Седем часа разлика” (проблеми на съдебната система, организираната престъпност и социалната поляризация), „Столичани в повече” (пародия на социални и политически реалии) и „Домашен арест” (семейна комедия).

Два начина на правене на телевизия: „козметичния салон” срещу „бръснарницата”

Медийните условия през 2011 г. оставиха два типа доминиращи телевизионни модела, два начина на телевизионно производство – пазарната политика на скъпия „козметичен салон” и коментарната бъбривост и реторика на „бръснарницата”. Визуалната и акустичната телевизия се оразличиха една спрямо друга („козметичния салон” срещу „бръснарницата”). Лъскавите фантазмени визуални образи на телевизионната индустрия, която работи като функция на капитал или власт и изобретява власт (bTV, TВ7, Нова телевизия, БНТ) бяха контрапункта на самоделното студио „на живо”, което стои извън този капитал, претендира за независимост и работи като трибуна на оратори и говорители на демоса, критикува, оплаква, назидава, обвинява (Канал 3, Скат). Много често такива телевизии (включително и регионални, например пернишката Кракра) наистина излъчват постоянно от едно единствено, скромно обзаведено и поддържано студио, което „върти” нонстоп гости в ролята им на алтернативни гласове.
tt-tv-studio-skat-nova
Кризата на критичната телевизионна журналистика в България е и криза на демократичния процес. Трябва да се има предвид обаче, че тенденциите, описващи българската ситуация, са също глобални тенденции на световната журналистика. Произтичащият конфликт крие сериозни комуникативни рискове, които в дългосрочен план могат да имат опасен ефект в политическото и социалното поле. Задача на всички демократични институции, на самите журналисти и на гражданското общество изобщо е адекватното разбиране на тези проблеми (това е и задача на настоящия доклад) и постоянното търсене на стратегии за преодоляването им.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!