Таблоидна визия за демокрацията

Автор: Николета Даскалова

Таблоидният порив на българските медии е неизменна част от либерализацията на средата след 1989 г. Този порив възникна като естествена пост-соц възбуда на езика и образа в началото на прехода. От средата на 90-те се вклини трайно в модела на „независимата преса”, за да нокаутира комерсиално партийните издания и успешно да убеди читателите, че мястото на голите женски гърди е точно до дописките за политика и икономика. Таблоидизацията навлизаше смело и в частните електронни медии. Първоначално за да олекоти ефира и лежерно да разсее изтормозената от прехода аудитория, а впоследствие, през първото десетилетие на новия век, намери концентриран израз в професионално разработвани формати, като например емблематичния, завръщащ се тази есен отново на екран, Биг Брадър. Булевардното телевизионно съдържание се утвърди като предпочитан лек за вдигане на рейтинг, напоследък заедно със сериалите – сами по себе си източник на популярно драматични фикции, които по дефиниция са вдъхновение за таблоидния дискурс. Когато интернет започна да се масовизира, таблоидното съдържание започна да процъфтява и в мрежата – както в сайтове за клюки, сензации и мистика, например, така и в практиките на самите потребители, препредаващи емоции и рециклиращи до безкрай образи, думи и звуци в нестихваща вълна на забавление. През последните няколко години, от 2008-2009 г. досега, таблоидизацията тотално колонизира медийното съдържание. Превърна се в безапелационен лидер на рожденото си място – вестникарската индустрия. Заема челни позиции на страниците на най-тиражния всекидневник Телеграф, присъства в по-леки нюанси при старите „независими” Труд и 24 часа, силно маркира седмичниците Уикенд, 168 часа, Галерия и т.н., списъкът е дълъг. През 2011 г. таблоидното съдържание стана дори още по-достъпно в лицето на евтините ежедневни формати Всеки ден и България Днес.

Какво се случва с публичността при тази повсеместна таблоидизация? Имаме ли основания да се страхуваме от ярко жълтия ореол на българските медии като изначално порочен и вреден за демокрацията?

Таблоидизацията не е непременно негативно явление. Тя може да бъде разглеждана (и е разглеждана от редица теоретици) дори като възможност за съживяване на демокрацията. Централните аргументи в тази посока са два. Първо, характерното за таблоидния дискурс емоционално рамкиране на информацията, както и поставянето на персоналното и забавното на преден план успяват да заинтригуват и да предизвикат отношение у аудиторията. Това, от своя страна, лесно произвежда ангажимент, оценка и действие по аналогия с процесите при демократичното участие. Гласуването със есемес в телевизионните предавания и пускането на бюлетина в избирателната кабина са процесуално сходни явления. Защо тогава гражданите да не бъдат мотивирани за политическо участие по модела на Биг Брадър или Дансинг старс? Второ, таблоидното съдържание допълва медийния плурализъм, като противопоставя популярното на официалното знание и непрекъснатото произвежда съмнения (съществуват извънземни, стават чудеса, политиците водят задкулисен живот, известните личности не са толкова специални или толкова морални, колкото ни се представят и т.н.). В този смисъл таблоидите постоянно предизвикват статуквото, формирано от институциите на властта и от медиите, поддържащи сериозния тон. А това в крайна сметка би могло да е полезно за демокрацията.

Ситуацията в България обаче трудно може да се впише в тази позитивна перспектива.

Въпреки че наблюдаващите организации не назовават директно таблоидизацията като сериозен проблем на медиите в страната (виж Картата), концентрираното пожълтяване прозира като един от най-важните белези на влошаващата се медийна картина. На практика всички диагностицирани недостатъци на средата се развиват в преобладаващо таблоидна атмосфера. И тук на преден план излиза една огромна бариера пред плурализма. Той е не само ограничен по отношение на политиките на представяне на отделните групи от обществото, но и на ниво базисни медийни стандарти. Балансът между таблоидно и качествено съдържание в публичността фактически не съществува. Таблоидното няма как да бъде алтернатива на мейнстрийма, когато всъщност таблоидното е мейнстрийм.

Голямото структурно изкривяване на медийния плурализъм не позволява демократизирането на публичната сфера във вида, заложен в нормативното разбиране за демократична публичност. А именно публичност, основана на рационален дебат, обмен на експертиза, добре информиран и аргументиран политически избор на гражданите и т.н. Вместо това таблоидизираното публично пространство формира нещо, което може да се нарече таблоидна демокрация. От една страна, формалните аксесоари на демокрацията са налице: разнообразие на източници, свободен пазар и конкуренция, нормативна защита на свободата на словото, професионални сдружавания, саморегулация и етичен кодекс, свободен достъп до журналистическата професия и прочее. От друга страна, всички те функционират съвсем не според формалните очаквания. Разнообразието на източници съдържа важни пропуски, конкуренцията е нелоялна, пазарът – контролиран от групировки, законите са с пукнатини, правораздаването е смущаващо, професионалните сдружавания са всъщност бизнес войни, етичният кодекс не се зачита, журналистиката се води от твърде ниски професионални стандарти и т.н. (виж Картата). Всичко това натрупва силен вътрешен драматизъм в медийната игра. Зад демократичната фасада се раждат сложни преплитания, блъфове и зависимости между политика, медии и бизнес. Този драматизъм създава колоритна публичност с идоли и фенове, врагове и чудовища, шутове и забавление. Политическият вот наистина се мотивира по модела на Биг Брадър и Дансинг старс (неслучайно в двата формата и подобните им участват и ще участват политици) – атрактивно, емоционално, популистки.

На този фон не бива да ни учудва, че оценяването на медиите в страната през стандартните критерии за демократична публичност, от които се водят наблюдаващите организации, редовно произвежда негативни констатации. Критиките към таблоидната демокрация са неизбежни в този контекст. Тяхното евентуално туширане е възможно по два начина. Първо, през смяна на критериите за оценка на средата – например чрез дефинирането на стандарти като „автентичност”, „искреност” и „оригиналност” на медийните послания. Стандарти, които биха били изключително адекватни за една таблоидна среда. Или пък по другия начин – чрез дългоочакваното консолидиране на качествените алтернативи на таблоидизацията.