Неплуралистично за малките общности

Автор: Юлиана Методиева

В продължение на десетилетия България остана встрани от теоретичното осмисляне на различността в нейните специфични форми – расова, етническа, религиозна, джендър, сексуална и т.н., както и от опитите да се търсят политически и социални решения за постепенното преодоляване на последиците от продължаващото векове наред стигматизиране и социално изключване, свързано с тях.

Европейските стандарти за медиите са вид контрол. Принципът на „забраните“ не е дълъг, важното е да се знае, че е един и същ както за европейската преса, така и за американската. Обектът на тези забрани също се повтаря. Например за малките, уязвими общности стандартът налага те да не се дискриминират. Полът, цветът на кожата или религията не могат да бъдат представяни като водеща характеристика от общата съвкупност на културно, професионално или икономическо поведение на съответната общност. Когато пишеш за индивид или група с думи като „мургав цвят на кожата“, вече ги противопоставяш на „бялото“ мнозинството. Конотацията на „мургав“ изразява пренебрежение и това е съвсем очевидно. Същото е и с думата „обратен“. Етичният кодекс не позволява да се насажда презрение или превъзходство към групите, различни от мнозинството.

Включването на забраните в професионалната идентичност на пишещия или говорещия пред камера или микрофон символизира моралното му съзнание. Между другото, в психоанализата това е равностойно на цензурата; развива се с еволюцията на съзнанието и актът на подчинение на външен ред се превръща в разумен акт, вдъхновен от спонтанното приемане на даден закон. В медийната практика този закон е Етичният кодекс. За печатните и електронни медии, които са го подписали, това означава саморегулация. Да цензурираш естествения подтик да пишеш/говориш за „чифути”, „педали”, „мангали”, „рязани” или „сектанти” не е резултат от обществена или политическа принуда, както бе по времето на комунизма. Тогава журналистиката ритуално се подчиняваше на партийните идеологеми за пролетарската диктатура и комунистическото превъзходство над пазарната икономика на капитализма.

Накратко, не е проява на евростандарт да се говори/пише анти-малцинствено. Жълтите вестници го правят, либералните издания – не. Въпрос на редакционна политика, но и въпрос на професионална идентификация с качествената преса като Гардиън, Ню Йорк Таймс или Монд например. Когато се зададоха етническите бунтове в парижкото предградие Клиши през 2005 г., или когато бившият президент Никола Саркози издаде разпореждане за репатриране на български и румънски роми, европечатът не произведе расизъм. Когато избухнаха разкритията за блудства и хомосексуализъм сред католически свещеници, медиите не произведоха хомофобия.

Това би могло да се случва и у нас. Когато си купуваме вестници, да не ни оглушава свръхупотребата на етницизми, расизми, хомофобия или сексизъм.

Доскоро темата за хората с различна сексуалност трайно се продаваше предимно през жълтите издания. В последните години тя стана неразделна част и от мейнстрийма. Публикациите обаче поддържат темата в жълто, статиите се фокусират върху пикантни подробности. Акцентира се на детайли, уронващи достойнството на сексуално различните. Преобладават интерпретационни подходи на ръба на сензационното любопитство и лош вкус. Писането за живота на ЛГТБ хората, за ценностния аспект на живеенето им, за изключителния им иновативен потенциал, за професионалните и спортните им постижения се случва твърде рядко. Общият тон и послания ги задържа „встрани“ от обществото, очертава се санитарна дистанция от тях, особено се „пазят“ децата. Образът на хората с различна сексуалност е на носители не само на медицинска, но и на социална патология. Внасянето на законопроекта, свързан с правото им на фактическо съжителство например, отключи за пореден път нездравословния интерес към културата на ЛГТБ. Внушенията на дописките са интригантстващи и компроматни по дух. Те отразяват неприкритата враждебност, доминиращата хетеросексуалност и остатъчната патриархалност в отношението на медийната среда към другостта.

Още по-проблемна е ситуацията във вестниците по отношение на образа на етносите.

Така например текстовете поставят ромското малцинство отвъд културно приемливото. В централния български печат техния образ внушава безперспективност. Журналистическият дискурс описва ромите като конфликтогенен фактор. Голяма част от пишещите се съобразяват с правителствената политика, а по въпросите на етническите малцинства тя е много пасивна. Правителството не защитава гражданите от ромски произход, нито поставя въпросите за решаване на техните проблеми. Ромът е „отсъстващият друг“ в цивилизационния смисъл на думата. Във вестниците, без значение подписали или неподписали Етичния кодекс, на самите цигани не се дава думата.

Защо медиите не дават възможност на циганите да представят себе си и своята гледна точка? Защо като цяло медийният подход е обърнат с гръб към онези, за които се пише? Защо интерпретирането на циганската тема остава абсолютен маркер за неусвоения либерализъм и повърхностно мислене за човешките права? Защо националистическото превзема редакционните стилове и дискурси дори когато става дума за вестници, утвърдени на медийното поле?

Всъщност, в ненационалнистическите вестници на първо четене няма расизъм. Няма дискриминационно, нетолерантно говорене за роми, за хора с различна сексуалност, за неправославните. Това е парадоксът на либералните издания у нас. В тях експлицитна дискриминация и расизъм не може да се открие. Затова пък темата за интеграцията на ромите бива застъпена кампанийно, в най-добрия случай по повод на поредното медийно изследване, което със задължителната демократична рутина отбелязва неспазването на малцинствените права в България. Колкото до идеята „мургав“ анализатор или колумнист да бъде неконюнктурно привлечен и интегриран в редакциите на 24 часа, Труд, Сега, Дневник, Телеграф, Преса, то това засега остава чиста екзотика.