Да напуснеш публиката: точка на пречупване
28 юли 2012, Автор: Орлин Спасов
Публикувана в Анализи, Медиите в България: карта на проблемите (2011-2012)
Изкривените, непрозрачни и на практика недемократични отношения в триъгълника политика, капитал, медии са в центъра на анализите, посветени на упадъка на свободата и плурализма в българската медийна сфера през последните години. Други важни разследвания се насочиха към съдържанието на медиите, на нивото на което повсеместната таблоидизация и популизмът допринесоха за влошаване на общата картина. Има обаче един ключов фактор, който обикновено остава встрани от търсенето на причините за проблемите. Това е публиката. Невинна ли е тя?
Един от ключовите моменти в теорията на комуникациите е, че медиите и аудиторията са свързани в система и взаимно си влияят. Но когато се стигне до критическа оценка за влошено състояние на медийната среда – каквато е ситуацията в България – публиката по правило остава извън подозрение. По логиката на Уолтър Липман, който я описва като фантомна (1), се приема, че тя не може да действа съзнателно. Ето защо в тази парадигма на мислене хората обикновено се разглеждат само като потърпевши от дейността на медиите.
От друга страна, да се открие в аудиторията лесна причина за упадъка на медиите и журналистиката, е изкушаващо. Най-вече за самите средства за информация. В България те директно натоварват своите публики с колективна отговорност, когато декларират, че предлагат съдържание, което пряко съответства на потребностите на хората. Така проблематичното качество на медийния дискурс се оправдава еднозначно с характера на пазарното търсене, „автор” на което е аудиторията.
Очевидно е, че тези два популярни у нас подхода към отношението между медиите и тяхната аудитория са твърде едностранчиви. Би било пресилено да приемем, че публиката просто не съществува. Въпреки своята дифузна структура при определени условия тя би могла да се самоосъзнае като активна и влиятелна сила.
Но когато говорим за публиката – коя публика и какво се случи с нея? След промените през 1989 г. бумът на медиите се осъществи за сметка на традиционното културно потребление. Стотиците новопоявили се средства за информация и забавление привлякоха неудържимо интереса на хората, които ведро нахлуха в широките пространства на новооткрития медиен континент. Комерсиалната медийна култура бързо наложи тоталното си господство над това, което традиционно се разбира под култура. Публиката обаче, противно на очакванията, не се разпадна на множество отчетливи субпублики и остана до голяма степен хомогенна, защото новото изобилие от програми и печатни издания имаше по-скоро количествено, отколкото съдържателно измерение. Еднообразието под шапката на булевардизацията ограничи плурализма, като така и публиката остана по-скоро масова по отношение на вкуса, защото възможностите за избор се оказаха де факто твърде ограничени. На практика се разгърна един елитистки модел, при който липсва контакт между медиите и аудиторията и в рамките на който журналистиката изпълнява по-скоро ролята да препредава информация от властовите центрове към публиката. В рамките на това развитие, което не предполага дискусии, аудиторията на масмедиите остана без стойностна комуникация и между членовете си, което насърчи доминиращо индивидуалистичните им нагласи.
Същевременно около средата на 90-те години започна формирането на една нова и важна група – потребителите на интернет. Ранните й представители бяха носители на идеята за сътрудничество и действаха като „граждани на мрежата”.(2) В тази нова среда комуникацията, а оттук обсъждането, спорът и дори рязкото противопоставяне на мнения започнаха да се превръщат в основна ценност.
Противно на очакванията обаче, драматичен сблъсък не се осъществи, защото част от традиционната публика постепенно беше започнала да навлиза в интернет, а интернет потребителите все пак останаха свързани и с традиционните медии. За отслабването на напрежението допринесе и навлизането на самите „стари” медии в интернет. Те побързаха да профитират от новата среда. Масовизирането на интернет на свой ред предизвика противоречиви развития. От една страна, то даде възможност на повече хора да разширят погледа си към глобалната комуникационна среда. От друга, доведе до упадък на първоначалните и оказали се до голяма степен утопични идеи за мрежата като едно предимно гражданско по дух поле на действие. В българското интернет пространство се настаниха и агентите на негражданското общество. Мрежата се разгърна като удобна и ефективна платформа за национализъм, ксенофобия, расизъм и т.н. За огромна част от потребителите използването на интернет днес не се свързва с гражданска активност, а със забавление и консумация. Оказа се, че онлайн комуникацията не произвежда непременно общност. В повечето случаи, обратно, настъпи регрес към индивидуализма и изолирането на отделния потребител. В интернет повечето хора се оказаха „сами заедно”, по сполучливия израз на Шери Търкъл.(3)
Около средата на миналото десетилетие обаче, заедно с разцвета на социалните медии и мрежи постепенно изкристализира и една малка, но важна група от потребители на интернет, която вече не искаше да бъде третирана просто като публика или клиентела на медиите и която започна да възприема себе си като „бившата аудитория”, ако си послужим с определението на Дан Гилмор.(4) Тази група се разгърна около принципа на контра-информацията и директното действие, разбирани в един по-широк смисъл: като опозиция и бойкот на масмедиите, но и като противопоставяне на широко налаганите принуди, свеждащи хората до безучастни наблюдатели на случващото се в страната.
Феноменът на бившата аудитория обедини онези все още малко на брой предимно млади хора, които през последните няколко години дадоха лице на гражданското общество в България. Екологичните проблеми и защитата на интернет мобилизираха тази група, която започна да разчита изцяло на алтернативни медии (блогове, ресурси във Фейсбук, Туитър и др.), изпълнени с необвързано и създадено на принципа на „направи си сам” съдържание. През юни 2012 г. по време на протестите на Орлов мост в София, насочени срещу поправки в Закона за горите именно бившата аудитория за първи път радикално се противопостави на срасналите се със статуквото традиционни медии и ясно ги посочи като една от основните причини за упадъка на демократичната култура в страната.
Присъединилите се към групата на бившата аудитория млади хора използват опита на глобалното движение Occupy Wall Street (атакуват безконтролното влияние на съмнителни капитали върху българското правителство), на социалния хакеризъм (действат срещу грубите корпоративни интереси, лицензирания софтуер и фанатично защитаваната интелектуална собственост), на културния и политически джаминг (отхвърлят комерсиалната медийна култура и доминантния политически дискурс). Те са малко, организират се на принципа на доброволното участие, но действат фокусирано и имат успех в упражняването на натиск върху институциите при случаи на бездействие или неприемливи лобистки действия. Те обявяват сключения между медиите и публиката договор за проблематичен или направо за невалиден.
Дали тази малка и сама по себе си нехомогенна група ще добие по-голяма сила и популярност е трудно да се прогнозира. През юли 2012 г., отчитайки ефекта от действията на бившата аудитория около инициативата Окупирай Орлов мост, министър-председателят Бойко Борисов даде ясни инструкции на младите партийни активисти на ГЕРБ. Те бяха призовани да навлязат масирано в интернет и да парират още в зародиш политиките на неконформистката част от своите връстници. „С интернет обществата вие трябва да общувате непрекъснато, а не когато излезе протестът, ние да реагираме”, заяви Борисов. Отбранителните валове, които се издигат от представителите на правителството, са високи, но често и подмолни. Традиционните медии на свой ред услужливо побързаха да омаловажат действията на протестиращата бивша публика. В крайна сметка зрителите, слушателите и читателите, и заедно с тях голяма част от потребителите на интернет се оказаха неспособни или направо нежелаещи категорично да подкрепят предявените от бившата аудитория претенции за повече свобода, плурализъм и честност в работата на медиите. Голямото мнозинство, което все още разпознава себе си като публиката, остава пасивен наблюдател и така работи в полза на статуквото. А какво е то се вижда ясно от Картата и в текстовете на останалите автори, поканени от фондация „Медийна демокрация” за участие в този анализ.
——————————–
1. Виж Walter Lippmann (2009 [1927]). The Phantom Public. New Brunswick (USA) and London (UK): Transaction Publishers.
2. Изразът е използван за първи път от Майкъл Хаубен. Виж Hauben, Ronda and Michael Hauben (1996). Netizens Netbook (посетен на 21.07.2012).
3. Виж Turkle, Sherry (2011). Alone Together. New York: Basic Books.
4. Виж Gillmor, Dan (2004). We the Media (посетен на 21.07.2012). Виж също Роузън, Джей (2011). Ние, хората, известни преди като аудиторията, Семинар_БГ, брой 6 (Професионалисти и аматьори онлайн, съст. Десислава Лилова) (посетен на 21.07.2012).