За вярното в една грешна прогноза

11 юни 2014, Автор: Георги Лозанов
Публикувана в Анализи, Евроизбори 2014

Автор: Георги Лозанов

Автор: Георги Лозанов

Заради точката на враждебност, до която бяха стигнали политиците в отношенията помежду си (половината от взаимните им обвинения да са верни, всичките трябваше да са в затвора), направих прогноза, че тази предизборна кампания ще е доминирана от черен пиар и удари под кръста; че най-малкото, което може да се очаква, е Костинброд 2. Не стана обаче така, ако не броим отделни персонални встрастявания: кампанията в медиите, особено в електронните, върху които специално имам наблюдения, мина по-скоро меко и вяло.

Не беше потвърдена и очерталата се преди кампанията тенденция телевизиите (техни предавания и журналисти) да бъдат използвани за целите на политическата пропаганда. Поне големите, според мониторинга на СЕМ, в неплатените си форми се оказа, че са търсили баланс в представянето на кандидатите – при bTV без изразен акцент, при Нова телевизия (впрочем предвидимо) в полза на дясната опозиция (Реформаторски блок и „Синьо единство”), а при ТВ7 в полза, естествено, на „България без цензура”.

bTV. Източник: СЕМ

bTV. Източник: СЕМ

Нова телевизия. Източник: СЕМ

Нова телевизия. Източник: СЕМ

ТВ7. Източник: СЕМ

ТВ7. Източник: СЕМ

Главната причина прогнозата – далеч не само моята (за социолозите на де говорим) – да не излезе вярна, е трансформирането на политическата драматургия по време на кампанията. Оста на конфликта вече не беше, както до изборите, между основните играчи – БСП (в разбирателство с ДПС) и ГЕРБ, а между тях, взети заедно и новите малки играчи (включително и независимите кандидати), подпомогнати този път в медийното си присъствие от отпуснатите им, според промените в Изборния кодекс, „ваучери” (средства от държавния бюджет в размер до 40 000 лева). Последните до голяма степен иззеха предизборното говорене с близки по смисъл послания (До кога ще търпите партиите на статуквото!), насочени срещу големите, които от своя страна усилваха ефекта му като предпазливо се бяха умълчали и целенасочено избягваха сблъсъци в рамките на кампанията. Това „разположение на силите” най-добре е отразено в мониторинга на СЕМ от графиката за БНТ. Обществената медия предварително подписва споразумение с кандидатите на принципа на представителност и равнопоставеност, така че после кой доколко ще се появи в нея зависи само от собственото му желание. Тази графика всъщност е на политическата готовност за участие в кампанията за евроизбори.

БНТ. Източник: СЕМ

БНТ. Източник: СЕМ

Очевидната експанзията на новите малки (в Канал 1 по присъствие най-напред са АБВ, следвани от „България без цензура”), носеща и претенцията за протестен вот, в последна сметка беше капитализирана от „България без цензура” (две евродепутатски места), съобразно с вложените ресурси в кампанията, волята за власт на лидера й и влиянието на соцносталгията, и от части от Реформаторския блок (едно евродепутатско място) – като политическо продължение на гражданската активност на протестите от миналото лято, впрочем необяснимо слабо потвърдено в предизборните послания на реформаторите.

Но не само че кампанията в електронните медии не беше компроматна, а и отделните прояви на негативна агитация – клиповете на БСП срещу ГЕРБ и на „Атака” срещу ЕС, видимо отнеха вот (преднината на ГЕРБ пред БСП стана изненадващо голяма, а „Атака” просто вече няма свои представители в европарламента). Причината за този бумерангов ефект, който се проявява не за първи път – нашите политици доказано не могат да се учат от грешките си, е недоверието към тях като цяло. Заради него избирателите не са готови да дадат право на едни да застанат в критическа и морализаторска позиция спрямо други; това им се струва двойно лицемерие и го санкционират сурово още от „клипа с брадвата”. В такава ситуация, който влезе в ролята на жертва, печели. Съчувствието сякаш е единствената форма на подкрепа, която с днешна дата електоратът, извън от твърдите му ядра, е съгласен да даде на своите избраници.

Тук специално трябва да се отбележи, че у нас опитът да се печели евровот с критика на евросъюза не върви – първо, защото, каквото и да се говори на повърхността, дълбоко в себе си българският избирател знае, че членството в ЕС е единствения безспорен успех на прехода, влязъл (или поне с потенциал да влезе) в индивидуалната идентичност; и, второ, защото от гледна точка на ксенофобията на крайно десните, дала завиден резултат в общоевропейски план, ние се чувстваме повече заплашени, отколкото споделящи заплахата.

Въпреки че предизборна медийна кампания беше по-цивилизована от очакваното, остави в обществото сякаш усещане за неудовлетвореност и дори за измамност. То идваше, както показаха с разследванията си и самите медии, от това, че вотът зависеше не толкова от техните стратегии, колкото от контролирането му извън тях. В този смисъл медийните образи волю-неволю се превръщат в параван за купуването на гласове, на корпоративния натиск и кебапчетата, а реализирането на правото на избор фактически го отнема.

Реалната защита от тази епидемично нарастваща „кражба на човешки права”, ако не броим ограничените възможности за съдебното й преследване, е връщането на кампанията в медиите, което значи ефективност и мотивираща сила на публичното говорене преди избори – сега, ако няма компромати и акции от типа на Костинбродската, те са близки до нула. Достатъчно е да сметнем, че вложените средства в медийните кампании не само не са пропорционални, а често са обратно пропорционални на постигнатия изборен резултат.

Подобен „рестарт” логично трябва да започне от законовото пререгламентиране на „предизборната агитация”. Действително в последния приет ИК бяха направени някои необходими, но съвсем не решаващи промени, като разширяването на дефиницията за агитация, така че да включи и агитирането „срещу”, и задължението платените форми да бъдат ясно обозначени като такива. Доколко и как това се спази в току-що отминалите избори е отделен въпрос. По-важното е за предстоящите радикално да се поощри журналистическата креативност в правенето на кампанията като се прекъсне търговското й договаряне между политиците и медиите. Това може да се случи с учредяването на публичен фонд, пред който медиите да кандидатстват с конкуриращи се проекти, оценявани според потенциала им да помогнат за независимия информиран избор на зрители, слушатели и читатели. Защото предизборните кампании не принадлежат на политиците, както на тях им се струва, а на избирателите им, правят се за последните от журналистите в свободното упражняване на професията им. Само така те имат шанс да победят партийните кебабчии.


обратно към съдържанието

Comments are closed.