Фантасмагорията на българското

Автор: Тодор Тодоров

Медиите, независимо от техническите средства, които употребяват, приличат на магически фенер, на laterna magica – като онези, които през XIX в. се използват за прожекцията на ужасяващи образи-видения и сенки върху полупрозрачни екрани в т. нар. театър на фантасмагорията. Често образите се прожектирали откъм гърба на екрана, така че за публиката оставал скрит техният произход и оригиналният им облик. Медиите, разбира се, също прожектират образи върху екрана на публичното и частното въображение, образи моментално добиващи друга реалност, щом веднъж докоснат повърхността на екрана. Тази мистификация се дължи както на движенията на невидимия оператор, така и на полупрозрачната материя на екрана, която претопява всяка фигура и по този начин я усвоява, свеждайки я до част от обективния свят (връщайки я обратно в света, на който тя уж принадлежи и от който като че ли идва) и от друга страна ситуирайки я в своята собствена персонална вселена. Изграждат се митове, устойчиви образи и гещалти, но също така и конфликт на разказите, който обаче не е проблем, а необходимо условие за жизнеността на медийното поле. Този конфликт произвежда фантасмагорични опозиции, върху които стои фантастичният свят на медийния фетишизъм – всички онези добавени стойности, свръх-съдържания, митологии и деформации, които медиите по дефиниция инвестират в своите продукти, за да ги медиализират и които изплитат тъканта на медийния дискурс. Така предметите и лицата стават репрезентации, а репрезентациите добиват автономност и се превръщат в медийни продукти, във фантасмагории. Призраците на обществото, без които то не може да мисли себе си, не може да фантазира собствената си форма.

Ето две от най-ярките фантасмагории на отминалата година:

Патриотизмът като убежище на идентичността

• Сред най-гледаните телевизионни събития за 2014 г. беше боксовата среща Кличко – Пулев (Нова телевизия). Събитие, възпалило социалните мрежи, сутрешните блокове, коментарната журналистика и махленския брътвеж. Защото това не е бокс, а артикулиране на идентификации и кондензация на колективно съзнание. Съзнание, което търси убежище и компенсация за разстроената си идентичност в непоклатимата еднозначност на националната еуфория.

• По силата на конфликта на разказите обаче, медийното поле „отвори” и обратния вектор – отказа от невротичния национализъм, погнусата, дистанцията. Ужасът от простака като основен рефлекс на гражданина, на окултурения българин. Този рефлекс съдържа и други значения – политически (отвращението като форма на протест), естетически (чалгата като травма) и т.н. и така вплита в себе си, в собствената си гранд-опозиция и други сюжети на българското въображаемо.

• Вероятно най-плътният откъм митове образ – Кубрат Пулев, Кобрата, с посинено лице и разбит нос, придържа торбичка с лед към страните си и казва: „Велики сме и ще продължим”. Ние, българите. Този наратив от първо лице, множествено число, се оказва траен и една от малкото възможности за обща идентификация. Той покрива пространството от спортното студио до „Панорама”, произвеждайки възможностите на медийния разговор.

• Един от най-мощните корени на тази идентификация е именно спортът. Умореният, политически и социално катастрофирал българин намира поле за своите изстъпления в сигурността и едноизмерността на зрелището. „Българи, юнаци” реве тълпата (дори когато на терена няма много българи), „Господ е българин” (дори диалектически, през румънеца) и въобще пресипването на българския глас, който зове сам себе си (Алекси Сокачев), са симптоматични феномени, белязали и медийния език. От стадиона тази идентификация лесно се мобилизира в улични и политически форми. Резигнацията и интелектуалната мизерия се представят като триумф. Оттам и тенденцията за реванш на собствен терен: насилието (символно или физическо) над другите – роми, бежанци или „толерасти” (по израза на журналиста Валентин Георгиев). Със сигурност една от темите с продължение в следващата година.

• Пресипналият национален глас, набитият (по презумпция несправедливо) Пулев мобилизира политически форми, публични гласове и реторики, които веднъж овластени, отварят нов, патриотичен фронт на идентичността. Този фронт, в рамките на своите опозиции, започва да произвежда и противопоставя разкази в медийното поле.

Завръщането на врага

• 2014 беше годината на завръщането на темата за големия враг и на разнообразието на медийните му превъплъщения. Следвайки общите тенденции в западните медии, Русия и Ислямска държава (а през нея и исляма като образ на Другото) бяха най-често разпознавани като съвършено другия, голям враг.

• Темата за големия враг, като напрежение на въображаемото, се завърна в публичното говорене, отваряйки нови оси на противопоставяне и деление между медии, журналисти и говорители на различни общности, захранвайки множество медийни микро-войни.

• Хоризонтът на „големия враг” обаче е отново убежището на идентичността. Модерно срещу традиционно или консервативно, европейско срещу национално, ляво срещу дясно и т.н. са само някои от фантасмагоричните линии на противопоставяне, в които залогът е собствената идентичност и саморефлексията на тази идентичност. Медиите изискват разнообразие на конотациите и конфликтите, през които се мисли един проблем, като предлагат съответно разнообразие от програми и спектакли, в които той безкрайно се самовъзпроизвежда. Путин, радикалният ислям в Пазарджик, конфликтът в Украйна, Южен поток, мачовете на Пулев и Лудогорец, се оказват, по силата на тази логика, невидимо „закачени” в широкия кръг на медийната индустрия.

• От политическия си контекст, темата за врага (и нейното условие – проблематизирането на идентичността) беше изнесена върху битовото, площадното, естетическото и дори спортното, като лавинната експанзия на това напрежение описва най-добре фантастичните механизми на медийния фетишизъм. Образът от екрана е тотален (и в техническия смисъл „тоталитарен”) в такъв смисъл, че той адресира всички измерения на социалното въображение. Врагът е ключ, решение и инструмент на медиализираното въображение.

обратно към съдържанието