Българският жестов език

Автор: Христина Чопарова

Фондация „Медийна демокрация, в партньорство със сайта Ние ви чуваме, публикува становище на Христина Чопарова, журналист и медиен експерт, в контекста на актуалната тема за необходимостта от закон за жестовия език в България. Темата е от особена важност за подобряване на социалната интеграция на хората в неравностойно положение, включително и по отношение на достъпа до медийни услуги.
______________________________________________

За жестовия език на хората без слух в България

Жестовият език е език на глухите хора. По света е прието да се нарича „език на знаците” (sign language), а у нас все още се нарича „жестомимичен език”. В европейски и световен мащаб е широко застъпен така нареченият билингвизъм (двуезичие), т.е. включването на повече устна артикулация, придружена с говор, заедно с жестовете. Много от хората без слух у нас разчитат по устни, поради което е особено важно жестовете да се придружават от отчетлива устна артикулация с цел да се получи максимално изразително представяне на онова, което се съобщава. Ето защо вместо за „жестомимичен” е по-подходящо да се говори за „жестов” език, без това да означава непременно отпадане на лицевата мимика от комуникацията. Просто тя вече не е определяща, за да се нарича езикът жестомимичен.

Характерният облик на комуникацията на глухите хора дава основание да се говори за жестовия език като за визуална система от знаци, в която около 80% се падат на израженията на лицето и устната артикулация, и 20% – на движенията на ръцете в пространството (дактилни знаци с пръсти и жестове с две ръце). Поради това, че целта на жестовете е да изобразяват формата, предназначението и смисъла на нещата, за които се говори, жестовият език се явява подпомагащо комуникацията средство. Изобразяването е аналогия на рисуване, което придава красота на този език и артистизъм на ползващите го, а самият жестов език е част от културата на глухите.

По света държавите, признали жестовия език официално в своите законодателства, са го приели с презумпцията, че този език въплъщава културата на глухите като отличителна комуникативна особеност на тяхната общност. У нас за културата на глухите се знае малко поради обстоятелството, че досега никога не е правено сериозно изследване на този език, на неговите корени, на особеностите му в различните краища на България. Липсва документиране, което да покаже в пълнота какво е жестовият език, какви традиции има у нас, как през годините се е преподавал и усвоявал, какви са видовете жестов език (т.нар. стара и нова мимика), какво е заимствано от международния жестов език (жестуно), от други жестови езици и как към днешна дата жестовият език в България се обогатява, развива и прилага. Едно такова изследване би дало основание за официализирането на езика.[1]

За законовия статус на жестовия език у нас

България е член на ЕС от 2007 г. и в резултат българският език е един от официалните езици в голямото семейство на Евросъюза. Би било прекрасно България да стане една от държавите, признали официално жестовия език по примера на съществуващите в Европа жестови езици. Подобен език би могъл да се нарече „Български жестов език” (БЖЕ), на английски – Bulgarian Sign Language (BSL).[2] По въпроса за точното наименование на езика при евентуалното му узаконяване би било добре да се вземат предвид лингвистични експертни мнения, тъй като все пак съществува разлика в понятията за знак (sign) и жест (gesture).

Вече бе споменато, че на много места по света жестовият език е част от така наречената „култура на глухите”, свързан е с тяхна идентичност и самоопределение. В редица държави той е узаконен, но в много малко от тях – конституционно. Разбира се, узаконяването следва националните особености на държавите и трябва да се съобразява единствено с тях, каквато е и препоръката на Световната здравна организация в Резолюцията „Превенция на глухотата и слуховата загуба”. В България жестовият език досега не се е разглеждал като част от културата на глухите, а за „култура на глухите” дори не се и говори.

В средите на хората с тотална слухова загуба (пренатална, т.е., родени глухи), предавана наследствено поколения наред, жестовият език често се нарича „майчин”. Този израз се ползва по смисъла на усвояван в семейството от много ранна възраст език. Националният език на държавата е българският. Като негова визуална форма, жестовият език подпомага разбирането му. Затова жестовият език не може да бъде наричан майчин, а първи език на глухите хора, чрез които майчиният се разбира. В официалния му законов статус следва да залегне определението, че жестовият език е помощно комуникационно средство на хората без слух в България. Жестовият език не е „естествено средство за комуникация”, защото не идва спонтанно, а е овладяван, усвояван, макар и в домашни условия. Като „естествено” средство той би могъл да се разглежда единствено в контекста на типичен за хората без слух език. В този смисъл за родените без слух, както и за оглушалите впоследствие по някаква причина, жестовият език е помощно средство за общуване, особено в ситуациите, в които лица със слухови апарати или кохлеарни импланти са направили избор да не разчитат на тази техника, а да ползват жестов език. Но и за тях той е изучаван и овладяван впоследствие, за да подпомага общуването. По липсата на писменост, жестовият език не може да бъде считан за самостоятелна езикова система. Не може да бъде и „…пълноценен начин за общуване наравно с говоримия и писмения български език”, според формулировка в отхвърления проектозакон за жестовия език. За да бъде „наравно с…”, той следва да е самостоятелна езикова система, но всъщност е помощен вариант на вече съществуващия език, специално пригоден за комуникационните нужди на хората без слух.

Жестовият език не притежава граматика, защото е визуален език. Граматиката на един език е система от писмени и устни правила за ясно разбиране, и ако жестовият език претендира да бъде наравно с говоримия български език, следва да се подчинява на същите граматически правила при съставянето на изречения с жест, устна артикулация и говор, за да бъде разбираема комуникацията на глухите хора не само между тях, но и с всички останали. Тъй като е знайно, че повечето глухи хора не винаги се изразяват граматически правилно, това е аграматичност. В духа на културата на глухите, тази специфична особеност на комуникацията на глухите хора би могла да се разглежда като граматическа субкултура, което не значи отделна граматика. Жестовият език също така не е адекватен на богатството на говоримия български език, много от думите на който нямат жестов аналог. Пет хиляди думи, колкото се съдържат в речника на Съюза на глухите в България, са твърде недостатъчни, и следва да се работи в насока обогатяване на езика, който в момента е твърде беден откъм жестово съдържание.

Кои са потребителите на жестовия език у нас и за кого е от полза той?

Както бе споменато, жестовия език въплъщава културата на глухите като отличителна комуникативна особеност на тяхната общност. Хората, родени без слух, идентифицират себе си като глухи. В англоговорящите общности, главната буква в думата „глух” (Deaf) обозначава представител на тихата общност, роден изцяло без слух. С малка буква (deaf) се обозначават тези, които са придобили слухова загуба впоследствие, на даден етап от живота си. Разбира се, не всички споделят тази идентификация, поради което по света има и организации на тежкочуващи хора, сляпо-глухи и др., съобразно техните специфични слухови потребности. Това е и причината да бъде неуместно подвеждането под общ знаменател на толкова разнообразни групи хора. У нас е приет подобен общознаменателен израз „хора с увреден слух”, който по същността си, освен че е некоректен, уронва човешкото достойнство, тъй като не всяка липса означава непременно и увреденост. Думата „увреден” създава предпоставки за отхвърляне и противоречи на принципите на интеграцията.

По отношение на слуховите дефицити, когато слухът липсва по рождение, това не може да се нарече увреждане. Хората със специфични слухови потребности не могат да се обозначават и с общото название „глухи” (въпреки обществената заявка за присъединяване към голямото семейство на тихата общност), тъй като много от тях нито са глухи, нито се самоопределят като такива. Съществуват различни степени на слухова загуба, според които нечуващите лица биват глухи, тежкочуващи, слабочуващи и др. Тези дефиниции идват да подскажат, че при някои от хората слухът или липсва напълно или е недостатъчен, компенсиран с техническо средство. Без техническите средства е налице нечуваемост. Това не е причина обаче лицата да бъдат етикирани като „хора с увреден слух” или „глухи”. Отговарящият на фактологията израз е по-скоро „нечуващи хора” и/или „хора без слух”.

Не съществува точна статистика за броя на хората у нас, които имат различна степен на слухова загуба. Нито може да се каже кога един човек от такъв с естествен слух става лице със слухови потребности, тъй като у нас не съществува база данни на хората, които имат слухови дефицити. Всякакви цифри, които се тиражират в публичното пространство с претенцията да показват точния брой на хората без слух у нас, са некоректни. Може би са някакъв предполагаем брой, включващ вероятно слухопротезираните лица (потребители на слухови апарати или кохлеарни имплантни системи), но в никакъв случай не могат да визират общия брой лица на територията на страната, които имат слухова загуба. Всяка година в България се раждат и деца без слух, липсата на който се открива в доста по-късна детска възраст. На фона на липсващата точна статистика у нас, е пресилено също така да се твърди, че международни организации на глухите разполагат с такива статистически данни за ситуацията у нас.

Поради това е много необходимо, в контекста на изследването на жестовия език у нас, да бъде създаден Класификатор на ползвателите на жестов език. Така ще се разбият митовете, че жестовият език се употребява от всички „хора с увреден слух”. Това противоречи на реалността. В България има:

- нечуващи лица с трайна слухова загуба и придружаващи заболявания (също трайни). По ТЕЛК това са хората с I група инвалидност с пожизнено решение, които се нуждаят от непрекъсната асистентска помощ.

- глухи хора (родени без слух, при които загубата е традиционно предавана поколенчески). Наричат се още хора с предречева (пренатална) слухова загуба. Притежават говор, но недостатъчно развит или рехабилитиран. Рядко артикулират речта и ползват жестов език. По ТЕЛК това са хората с II и/или III група инвалидност и също пожизнени решения.

- тежкочуващи хора (родени със слух, но оглушали в много ранна детска възраст поради заболяване). Те разчитат писмен текст и субтитри, а голяма част от ранно оглушалите са и ползватели на жестовия език. По ТЕЛК това са хората с III група инвалидност и пожизнени решения.

- тежкочуващи са също и хората, които в някакъв по-късен етап от живота си придобиват слухова загуба поради излагане на шум; от травма; поради заболяване; поради механизми, отключващи наследствени причини в по-късна възраст; при неправилно лечение с медикаменти и др. Тези хора са без говорни смущения, могат да притежават минимален процент остатъчен слух, но без техническо средство (слухов апарат или кохлеарен имплант) са практически глухи. Повечето от тях не владеят жестовия език, но го усвояват впоследствие като помощно средство за комуникация. По ТЕЛК – III група с или без пожизнени решения.

- слабочуващи или трудночуващи лица са хора с намален слух и смущения в слуха (поради старост, някакви немедицински причини). Говорят високо и могат да са слухопротезирани с апарати, но не ползват жестов език и обикновено нямат нужда от субтитри. При тях има тенденция към утежняване на загубата на слух, но не в резултат на увреждане. По ТЕЛК могат да притежават III група инвалидност, обикновено без пожизнено решение.

- сляпо-глухи са лицата без слух и зрение, които са ползватели на жестовия език и брайловата писменост. По ТЕЛК са хора с I или II група инвалидност с пожизнени решения.

Видно от изложеното, ползватели на жестовия език са само глухите, тежкочуващите и сляпо-глухите хора. Техните състояния са дефинитвни, т.е., те са с пожизнени решения и за определяне размера на инвалидната пенсия на тези лица е от значение единствено групата им инвалидност по ТЕЛК, а не процентът на слуховата им загуба в децибели. Във връзка с това, изготвянето на Класификатор на ползвателите на жестов език кореспондира с идеята за създаване на Регистър на хората с увреждания като част от реформите в работата на ТЕЛК. Заместник-министърът на труда и социалната политика Султанка Петрова заяви на 3.07.2017 г., че предстоящата реформа е приоритет на правителството. Тя подчерта, че е нужно да се извършат промени в методиката за определяне на инвалидността и сроковете ѝ. До 31.10.2017 г. МТСП ще представи своята концепция за реформата.

Класификаторът на ползвателите на жестов език би дал представа на широката общественост не само за разликата между отделните видове слухова загуба, но и за правилния вид комуникация с нечуващите и хората без слух. Подобна информираност би улеснила тяхната интеграция в обществото, и не на последно място, би изяснила кога, за кого и при какви обстоятелства е необходим жестовият език и услугите, свързани с ползването му.

Жестовият език може да бъде нужен и като средство за общуване и на хора с някои видове двигателни или говорни затруднения, които нямат слухова загуба. Това е още едно предимство на жестовия език в контекста на неговото официално приемане и узаконяване като помощно средство.

За преводачите и тълкувателите

Официализирането на българския жестов език е свързано с много широк диапазон от приложения, едно от които е използването му за професионални нужди – преводи от и на жестов език, обучения и др. Преводачът е лице, което превежда дословно. Тълкувателят е лице, което обяснява и в хода на тълкуванието разполага със свободата да интерпретира, без да изменя смисъла на казаното. Тъй като жестовият език в България има нужда от обогатяване на фонда си с нови жестове, адекватни на езиковото богатство на българския език, при превод от и на жестов език (в зависимост от ситуацията и сложността на терминологията – правна, медицинска и др.), е необходима преценка дали е нужен преводач или тълкувател. Необходимо е да има точни дефиниции, тъй като при обучението и степените на квалификация те ще определят и сферата на покритие на жестовата услуга.

Освен Класификатор на ползвателите на жестов език, би било добре да има и Регистър на преводачите от и на жестов език. Определянето на регламент за правото да се извършват преводи от и на жестов език би попречило на възникването на спорове за легитимация и би регламентирало реда и отношенията при преводачески услуги на местно, регионално, национално и международно ниво. Считаме, че цялостното администриране на такъв регистър следва да се поеме от държавна институция. Узаконяването на жестовия език е държавен акт и като такъв следва да бъде урегулиран от държавна институция, която, водейки регистъра, да отговаря и за реда на вписванията и правилата по воденето му, както и за всички процедури, свързани с издаването на легитимни документи за правоспособни преводачи от и на жестов език. Още повече че обучението на преводачи е нужна стъпка към изравняване с европейските стандарти по отношение на професионалния жестов превод.

Според европейските практики, международните преводи с квалифицирани преводачи са двупосочни, т.е. от нечуващ към чуващи с помощта на преводач от жестов език, и от чуващи към хора без слух на жестов език. Това е необходимо, за да уточнява за каква комуникационна ситуация се налага професионалната жестова преводаческа услуга.

Ил. 1. Пример за приет стандарт при международни преводи: интервю с евродепутат Хелга Стивънс преди международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, състояла се в Европейския праламент в Брюксел (Белгия) на 28 септември 2016 г. В кадър е единствено преводачът НА жестов език, а преводачът ОТ жестов език превежда от жестов език на говорим английски.

Европейски практики и българският опит

На 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел, по време на международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици” всички депутати подписаха Резолюция за жестовия език и професионалния жестов превод, която бе внесена за разглеждане от евродепутат Хелга Стивънс и приета на 23 ноември 2016 със 661 гласа „за”, 6 „против” и 23 въздържали се. С приемането на тази Резолюция B8-1230/2016 очакванията са за ползотворна работа на общностите на хората със слухова недостатъчност с техните правителства относно жестовия език и професионалния жестов превод.

На 10 юни 2017 г. Световната федерация на глухите (СФГ) оспори Резолюция EB139.R1 на Световната здравна организация за Превенция на глухотата и загубата на слух. Основание за възражението бе, че в текста на тази Резолюция в една от точките жестовият език е наречен „алтернативен метод за комуникация”. Реално, ние смятаме, че жестовият език наистина е алтернативен (по смисъла на различен, друг като възможност, различен от общоприетото). Защото общоприетото е националният език на страната, конституционно регламентиран. Жестовият език е форма на националния език, създадена за комуникационните потребности на хората без слух. Като различен по смисъл на формата и изразните си средства, друг вариант на националния език, жестовият не е самостоятелна езикова система, а следва да бъде узаконен като помощна форма на вече съществуващия национален език. В този смисъл считаме, че възраженията на СФГ са недостатъчно обосновани. Същевременно приемаме препоръката на Световната здравна организация, че измененията следва да са съобразени с националните обстоятелства във всяка държава.

По последни изнесени данни от Европейския съюз на глухите (ЕСГ), в Европа потребителите на жестов език са около 1 милион души, а тежкочуващите европейци наброяват близо 51 милиона. Спрямо тях, жестовите преводачи в ЕС са едва 6 500, което означава, че на 160 души се пада едва по 1 преводач. Това заяви Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, в доклада си по време на Международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици” на 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел.

В България на 25 юни 2015 г. Министерския съвет у нас прие План за действие на Република България за периода 2015-2020 за въвеждане на Конвенцията за правата на хората с увреждания, в който т.1. се отнася за жестовия език. Също и План за действие на Националния съвет за интеграция на хора с увреждания (НСИХУ), приет на 8 май 2015 г. в Правец, в който на жестовият език е отредено специално място. В Оперативните му цели са включени важни за узаконяването и употребата на жестовия език положения и препоръки. Всички тези мерки са в отговор на необходимостта да се приложи Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, която е ратифицирана от България.

На 17 май 2017 г. парламентарна група на БСП внесе в Парламента законопроект за българския жестомимичен език, който бе отхвърлен на 7 юни 2017 г. от депутатите със 102 гласа „за“, 1 „против“ и 104 въздържали се. Мотивите на депутатите за отхвърлянето са недостатъчните основания, множеството нерешени проблеми на самия жестов език и редица други възражения. Отхвърлянето на законопроекта беше резонно, с оглед обстоятелството, че в документа имаше доста пропуски и неверни данни, остаряла информация, повторения, и като цяло общото впечатление бе, че се цели прокарването му единствено с оглед удовлетворяване претенциите на съставителите на проекта. Един законопроект следва да бъде съвременен прочит на адекватното състояние и реалности, а не просто повторение на остарели и погрешни схващания, които са и в противоречие с европейските принципи на социално включване. Не бива да се допускат и текстове, чийто смисъл може да се приеме като уронващ човешкото достойнство. Въпросният проектозакон не разглеждаше евентуалните технически приложения на жестовия език, което затвърди впечатлението за незавършеност. Общите изводи бяха, че се цели признаването на жестовия език като държавен акт с оглед единствено на образователните му ползи. Официалното признаване на жестовия език обаче е нужно да се разглежда в много по-широк диапазон.

Какви биха били ползите от приемането на закон за жестовия език и професионалния жестов превод?

С признаването на жестовия език хората без слух биха получили възможността за по-пълноценен достъп до различни сфери от обществения живот. Не бива обаче да се разчита, че с узаконяването на жестовия език у нас ще се решат неуредени с години локални въпроси и ще се преодолее липсата на единно мнение по много от аспектите, свързани с жестовия език. Налице са сериозни спорове относно методите в съвременната специална педагогика при обучението на нечуващи деца. Самата система на обучение непрекъснато се развива и се обогатява с нови практики. Законът не би могъл да въведе единни решения, но би позволил по-широката употреба и изучаване на жестовия език за нуждите на нечуващите деца, ученици и студенти, което би улеснило тяхното разбиране на околния свят.

Като цяло, приемането на закон за жестовия език и професионалния жестов превод би имало няколко важни ефекта:

- би поставило България сред европейските държави, уредили със закон приемането на жестовия език за комуникационно средство на граждани със специфични слухови потребности;

- би въвело регламент за професионалния жестов превод съобразно европейските практики за обучение и използване на жестовите услуги на местно, регионално, национално и международно ниво;

- би позволило по-широкото навлизане на жестовия език в обществения живот – като образователно средство, в сферата на социалните услуги, в здравеопазването, в транспорта, в телекомуникациите, по отношение на медийните услуги и др., като би довело и до необходимите изменения в съответните специализирани нормативни актове;

- би подобрило равнопоставеността на хората без слух чрез разширяване на възможностите за заетост и за социално включване.

Приемането на закон за жестовия език би улеснило въвеждането на редица практически промени като: поставянето на публични места на светлинни сигнални системи за нечуващи хора; билбордове с жестирана и субтитрирана информация на автогари, гари, автобусни спирки, университети и т.н.; пос-терминални устройства (банкомати, автомати за билети) с аватари на жестов език, обясняващи какво е необходимо да направят граждани без слух; екрани в киносалони и театрални зали, на които да бъде инсталирана индивидуална техника за приемане на субтитри специално за граждани без слух, както и подобрен достъп до много други аудио-визуални медийни услуги.

Остава надеждата, че изготвянето на закон за жестовия език и професионалния жестов превод ще бъде с ясна мисъл за нечуващите и със съзнанието, че силата на една нация си личи в отношението ѝ към по-слабите граждани и хората в неравностойно положение.

___________________________
[1] Радващо е, че в момента такова изследване вече се прави от Фондация „Глухи без граници”, които провеждат Национално научно изследване на българския жестов език по проект BG05M2OP001-3.003-0001”, „Подкрепа за равен достъп и личностно развитие“ по оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд. Очакванията са това изследване да покаже реално традициите на езика, неговите форми и богатство според териториалния показател.

[2] Тъй като подобна абревиатурата на българския жестов език много би напомняла съществуващата абревиатура на Британския жестов език (British Sign Language) например, би могла да се изписва като BgSL.