Шоу-популизъм - новият политико-медиен жанр

Автор: Петя Кабакчиева

Месец март вече бележи откровения старт на предизборната борба. Индикатори за това са както скокът на политическите материали в онлайн изданията с 8 на сто – от 15.2 до 23 на сто, така и трите пика в печатните издания: кризата с боклука, предизборната коалиция между ДСБ и СДС и политическият дебат между Сергей Станишев и Бойко Борисов и техните екипи в предаването Референдум по БНТ1. Това е видимата част на предизборните борба. Но това, което за мен е по интересно, не са толкова директните коалиции и сблъсъци, а скритите внушения към избирателите през утвърждаването на нов политико-медиен жанр – шоу-популизъм.

Какво разбирам под „шоу-популизъм”? За популистка ситуация говорим тогава, когато е налице категорично противопоставяне на хората на един възприеман от тях като корумпиран политически елит, което води до криза на представителната демокрация – партиите вече не се мислят като посредник между избирателите и властта и политическото се свежда основно до отношения на лично доверие между лидер и следовници. Голяма част от нашите политици си дават сметка за неприемането им от страна на хората, за отхвърлянето на класическото партийно организирано политическо, за нежеланието потенциалните избиратели да гледат и слушат само политици. Хората искат забавления, одомашнени разговори, да видят себе си в реалити шоута, клюки, всекидневно споделяне, интрига, разиграна между главни герои, затова и харесват реалити шоута, въобще шоута, че и жълти вестници. При тази ситуация политиците, или техните PR екипи, изглежда си дават сметка, че са изгубили престижа на публичното политическо говорене и присъствие и затова предприемат „заобиколен” ход – нахлуват в реалити шоутата, в това, което изглежда опубличностено частно пространство, като се представят не като политици, а като всекидневни хора. Шоу-популизмът предефинира популизма: политическият лидер не се обръща към своите следовници, той става един от тях – ето, и аз съм човек, и аз съм като вас, е, вярно, известен съм, правя някакви неща, но то е защото съм готин, умен и талантлив, не за друго. Еманация, чист пример за това е Емил Кошлуков, който преседя почти целия месец март в къщата на Нова телевизия като VIP Brother. Но и Бойко Борисов се справя добре в това отношение – първо покани „мюзик айдълите” в общината, а след това се появи и в самото предаване Music Idol по bTV. Дори строгият „Командир” Иван Костов, участва в Търси се – съботно шоу на bTV, където стана ясно, че и той е човек, има си своите болежки с гръбначния стълб и показа как се справя с болката си, а „репортери” бяха собствените му дъщери. Най-добрият образователен министър досега, Даниел Вълчев, пя в Music Idol и сподели коя е любимата му книга в Голямото четене. През VIP Brother се завъртя и интригата ще ли влезе Емилия Масларова в къщата или не. Дори присъствието на Тодор Славков в същото предаване според мен има скрити политически внушения – вижте, говори шоуто, това е внукът на всемогъщия някогашен Първи, назоваван и той фамилиарно Тато, вижте, съвсем обикновен човек е „Малък Тошко” – отново фамилиарно обръщение, съвсем като нас, ама по-готин… Шоуто започна с политико-идеологически дебат между Тодор Славков и Емил Кошлуков, двете припознавани като обвързани с политиката фигури в къщата, и завърши със сдобряването и сприятеляването им. Защо трябва да се караме, що трябва да имаме различия, след като можем да се разбираме, всички в крайна сметка сме едно семейство и дори да има дрязги, печелят и се утвърждават готините – това е посланието. Шоуто показва срастването на VIP с brother, VIP са ни братя, така целта е да се преодолее пропастта между политици и „обикновени хора”, не можеш да мразиш човек, който е като теб и може да ти стане приятел… Дали се постига наистина такъв ефект, ще покаже бъдещето – както рейтингите на политиците шоумени, така и дали тяхната популярност се отразява върху популярността на партиите. Финалният тест ще бъдат самите избори.

Шоуто се мултиплицира, получава се нещо като шоу на квадрат или на куб – по подобие на Господари на ефира, които осмиват грешки и „странно” поведение, но по този начин го натрапват. В случая политиците стават герои както на други шоута – например в Шоуто на Слави те се появиха като герои от дебата по Референдум, по-точно от подготовката за дебата: Добре, Серго, предлагам ти тогава да проведем дебата у нас. А той вика „Къде у вас?В Банкя ли?”. А аз викам, не бе, у нас: в телевизията (Краси Радков в ролята на Б.Б., Шоуто на Слави) – тук откриваме същата фамилиарност, одомашненост на политическото. Между другото, фамилиарното отношение към политиците е характерно по принцип за българите от много години.

Ефектите на шоуто се усещат и в алтернативните медии в мрежата. Социалната мрежа Facebook като цяло не се занимава с политическото. Темите през март там са: „Мис България 2009 – крокодил”, но може би и този фокус върху Антоанета Петрова се дължи и на факта, че влезе във Vip Brother; а другата тема засяга Димитър Симеонов – барабанистът, пребил Вики, една от участничките в Music Idol. И двете теми са обвързани с двете най-популярни реалити шоута, т.е. пак са шоу новини, но отвъд политиката; във Facebook текат и благотворителни кампании. Политическото влиза единствено през Емил Кошлуков – политикът–reality showmen, с искането да си направи отворен Facebook профил. Иначе казано Facebook „приема” „политическото” през телевизионните реалити шоута, слагам политическото в кавички, защото най-вероятно Емил Кошлуков става популярен не защото е политик, а защото е възприет като готин.

Българският видеоклипов вариант на Youtube – VBox7 – е по-активен в политическо отношение от социалната мрежа Facebook, но неговият фокус определено е върху забавното, съответно и върху забавното-политическо. Оттук шоутата ще захранват и VBox7 със забавни находки. Там новината през март е, че софийският кмет е гледал на живо раждане. Авторката на анализа на материалите за VBox7 Юлия Роне твърди, че сме свидетели на навлизането на политиката в домашното пространство: „Стаята на родилката винаги е била Светая Светих, най-грижливо пазената, закътана част от дома. Раждането като най-голямо тайнство. Бойко обаче навлезе дори там. През март той гледа раждане по Интернет. Това даде повод на Господари на ефира да направят находчива пародия, в която виждаме най-страшния кошмар на софийския кмет: той ражда своя основен опонент Станишев”. Пак тя отбелязва, че „за да накараш някого да гледа клип в Интернет, най-добрият подход е да напишеш ‚скандал’, ‚шок’ или нещо подобно. Клипът с ремикс на изказване на Иван Костов [направено като рап парче – б.м. П.К.] се оказва много по-популярен от интервюто, в което за него се казва, че е бил шпионин. В забавното и развлекателното се крие силата на видеосоциалните мрежи”.

Следователно, свидетели сме на скрити шоу-популистически послания през всички електронни медии – тръгва се от телевизионни шоута, в които политиците са основни действащи лица, шоу ефектът се мултиплицира в други телевизионни шоута като цитат, цитатът продължава в по-голяма степен във VBox7, но и повлиява донякъде Facebook.

Интересното е, че и събития от реалния ни всекидневен живот, като кризата с боклука, придобиват политически шоу измерения и сякаш се развиват като криминален сериал, с главни действащи лица Сергей Станишев и Бойко Борисов. Боклукът провокира оживен и интригуващ сюжет – червени общински съветници разиграват спектакъл пред общината, като влизат в битка със съветници на ГЕРБ, фирмата „Новера” става главен герой, ние трябва да разгадаваме как и защо нещо става или не става, създава се антикризисен щаб от правителството, но кметът вече е долетял по спешност от Москва и т.н., и т.н. (Тук възниква въпрос защо боклукът на София да е най-голямата новина в национални медии, няма ли криза с боклука в други градове; парадоксално, точно чрез боклука си София се препотвърждава като Център). Това си е същински криминален сериал, и знаем, че и април предлага продължение на сериала „От местостълпотворението на боклука – София”, епизод 3. (В месец април вече се появи и шоу разиграване на кризата на боклука в София като битка между две армии – в Шоуто на Канала, БНТ1, 18 април 2009).

Политическото се превръща в шоу, експлоатирайки всекидневните очаквания, представи, проблеми на хората. Политиците се представят като всекидневни хора, като всички нас, но готини, пичове. А и неща, които ни засягат всекидневно – като боклука, най-всекидневно неизменното – стават част от политическата шоу-игра. Свидетели сме на овсекидняване на политическото и превръщането на всекидневни неща от живота ни в залог на голямата политика, разиграни като сапунени сериали – с интрига и сюжет. Политиците стават част от това, което ни интересува – хем всекидневно, хем фантазмено-героическо (в смисъл на главни герои), хем развлекателно, и така трябва да ни прелъстят наново, отвъд политическите си послания, просто защото са „наши хора”, „като нас”, но попаднали в една друга игра. Така политическото като сюжет в реалити шоу е нещо съвсем различно от отстояване на конкретни политики по време на криза.

Но месец април ни предлага точно отстояване на конкретни политики чрез политическо реалити шоу чрез предаването Големият избор по БНТ1, където чрез SMS ще се гласува за най-убедителния млад политически лидер. Допускам, че това ще е смес между различни шоута – един политически VIP Brother, който е и Music Idol – вече видяхме как младите политици пяха песни, ще очакваме и други изяви. Допускам също, че изборът на най-добър млад политик чрез SMS отново ще се влияе от чара и милото излъчване на „нашето момче” или „нашето момиче”. Политическата представителност все повече се свежда до доброто представяне (performance) на политиците; появява се феноменът на SMS-демокрацията. Като всеки популизъм и този си има своите плюсове – не е без значение как хората оценяват политиците, те трябва да полагат усилия да се харесат, не могат да си позволят да бъдат високомерни. От друга страна, SMS-демокрацията ще зависи от моментните настроения на избирателите, от по-богатото лоби на пращащите SMS. Визията за различни политики вероятно ще отстъпи пред личностната визия, спектакълът ще измести посланията.

И така, появява се политическо шоу, както и феноменът на политика-шоумен. Но през месец март се случи и едно тъжно събитие, което показа трагичните граници на шоуто – как шоуто се превръща в действителност чрез спонтанните сценарии на наивните гледащи – момчето Мартин почина, изпробвайки възможностите си по аналогия с реалити шоуто Страх. Видя се , че размиването на границите между шоу и реалност може да доведе до трагични последици. Питам се, и нямам отговор, къде са границите на реалити шоуто в политиката? Все пак може да се каже, че шоуто крие риск – можеш да станеш популярен и симпатичен, можеш да станеш и за посмешище; фалшивата игра получава освирквания. Силата на Обама не беше само в умелото използване на електронните медии и мрежата, а в новите послания, които излъчи. Мрежата го заобича тъкмо заради промяната, а не заради донякъде популисткото поведение. Аз не виждам нови политически послания, излъчени от нашите т.нар. лидери.

През месец март се открои още един феномен, който на пръв поглед е точно противоположен на това, за което идеше реч дотук – връщането към класически идеологически етикети на партиите по скалата ляво–дясно. В предаването Референдум двете страни защитаваха яростно точно „лявото” и „дясното”, друг е въпросът дали етикирането като „ляв” и „десен” наистина отговаря на определена идеология. Но докато „лявото” е сравнително стабилно в лицето на БСП (появата на Българска левица не предизвиква голямо медийно отражение), то месец март открои няколко „лица” на „дясното”, и то заявени като „десни”, а не като „център”. Новото „дясно” – ГЕРБ; „истинското” „старо дясно” – коалицията ДСБ и СДС; „новото” консервативно дясно, което никак не прилича на такова, но „отвън” се легитимира така – Яне Янев посети конгреса на Консервативната партия на Великобритания и се срещна с лидера й Дейвид Камерън. Така гордо се закичи с етикета „консерватор”, проповядвайки радикална промяна на управлението…

Как се съчетава шоуто с идеологическото етикиране? Според мен точно случаят на „консерватора” Яне Янев показва, че и етикирането е част по-скоро от политическа игра. Налице е наименоване на главните актьори, за да бъдат разпознати от класическите електорати, а не сериозно разгръщане на десни или леви политики.

Наред с шоуто обаче вървят реални значими действия – поредни странни приватизационни сделки, правителството тихо раздаде 400 млн., гласуват се промени в законодателството. Зад кулисите играта е не по-малко интересна от тази в шоуто, но едва ли толкова забавна.

През месец март се случиха и две други значими политически събития, но в други страни и с други политици. Премиерите на Чехия и Унгария – съответно Мирек Тополанек и Ференц Дюрчани – подадоха оставка, без да правят шоу, а като поемане на отговорност за неуспешни политики. Но това се случва в Централна Европа и у нас не е новина на първа страница.