Пред-предизборно – медийният образ на кандидат-президентите

Политическият дискурс в „Труд”, „Стандарт”, „България днес” и „Всеки ден”

6 октомври 2011, Автор: Християна Христова
Публикувана в Анализи

Автор: Християна Христова

Автор: Християна Христова

На 23.09.2011 официално беше открита президентската кампания. Въпреки това тя отдавна вървеше на неофициално ниво. Съществен момент в кампанията беше обявяването на кандидат-президентската двойка на управляващата партия, Росен Плевнелиев и Маргарита Попова, на 04.09.2011. Събитието отприщи взаимно стимулиращи се медийни и политически реакции. Наскоро след това бяха обявени кандидатите за вицепрезидент на левицата Стефан Данаилов и на Синята коалиция Емануил Йорданов. След като Плевнелиев посочи като причина за влизането си в политиката „арогантността” на Тройната коалиция, Данаилов посочи „огорчението” си от „арогантната самоувереност” на ГЕРБ като движеща сила – така реакциите срещу „арогантността” от емоционални категории се трансформираха в рационални мотиви за политически действия.

Досегашните социологически проучвания, напр. на Алфа Рисърч, агенция Медиана или Галъп сочат като фаворит в президентските избори кандидата на ГЕРБ Плевнелиев, следван от социалистическия кандидат Ивайло Калфин и партийно необвързаната Меглена Кунева. Въпреки разминаванията в процентите последователността се запазва. Как обаче изглежда тази последователност на фона на дневния ред на медиите и какви „стартови позиции” заемат те? Кои политически послания на кандидатите намират пътя до медиите и отправят ли медиите скрити или открити препоръки към гласоподавателите? Един поглед върху четири всекидневника – Труд, Стандарт, България днес и Всеки ден в периода от номинацията на Плевнелиев до официалното начало на предизборната кампания и регламентираното отразяване на изборите (05-22.09. 2011) ни дава възможност да формулираме някои предварителни отговори на този въпрос.

Таблоидите Всеки ден и България днес бяха създадени, за да внесат облекчение в лятното ежедневие, и въпреки декларираната амбиция на Огнян Донев, съсобственик на България днес, да се стреми към обективно отразяване на президентската надпревара (Работодатели изслушват кандидат-президенти, Труд, 18.09.2011), вестниците бяха възприети като удобни инструменти за поръчкова журналистика в предизборната борба. Вестник Труд, също в портфолиото на Огнян Донев, след смяната на собствеността декларира амбицията си да се утвърди като аналитична медия, докато вестник Стандарт наскоро стана обект на медиен интерес заради предполагаемата продажба на Ирена Кръстева и Цветелина Бориславова и очакваните промени в редакционната политика.

Росен Плевнелиев и Маргарита Попова

Изграждането на президентството като „стратегически център” и защитата на „националните интереси” са политическите приоритети, които споменава вестник Всеки ден. Медията конструира последователно представата за self-made man, започнал от нощувки по германски паркинги и участвал в „строителството на Райхстага” (като явно се има предвид последната голяма реконструкция на сградата на институцията). Популярният имидж на Плевнелиев като „един от нас” се допълва и от критиката към „административния” език, използван в първоначалната версия на предизборния му клип („Клипът на Плевнелиев сниман от Нико Тупарев”, Всеки ден, 09.09.2011). Международната легитимация, неизменна част от политическата комуникация на всеки политически кандидат и представена в лицето на Ангела Меркел и италианския посланик, успешно се съчетава с подходяща астрологична прогноза („Плевнелиев маг на астрологията. Роден е лидер, през 2011 отстоява кауза”, Всеки ден, 12.09.2011).

И докато Плевнелиев е герой на Всеки ден, той се превръща в антигерой на самия себе си на страниците на вестник България днес. Готовността за отстояване на „националните интереси” отново се изтъква като професионално предимство на кандидата. Медията конструира характерния популистки контраст между „народа”, представен като „евтин декор в незавършващ сериал” от една страна („Диляна Димитрова: И Плевнелиев в Стъклен дом”, Всеки ден, 12.09.2011), и „милионерското семейство” на Плевнелиев от друга, с подробно описание на имотното му състояние („С апетити и в бизнес парка”, България днес, 05.09.2011). Отрицателният имидж на Плевнелиев се уплътнява и от изказвания на авторитети – както в личен план (бивши съпруга и тъст), така и в професионален (политици от опозицията). На трето място образът на кандидат-президента се допълва и от контактите му с хора с предполагаеми връзки с подземния свят („Григор Колев: Георги Илиев заплашвал Плевневлиев”, България днес, 12.09.2011), а не на последно място и играта на думи с агентурното име на президента Първанов (Гоце), с което той е известен сред своите критици, към родния град на Плевнелиев (Гоце Делчев) („Вместо Гоце - президент от Гоце”, България днес, 06.09.2011) по-скоро оставя впечатлението за някаква връзка между тях и в крайна сметка за продължаване на статуквото.

Вестник Стандарт отделя сравнително повече внимание на политическите приоритети на Плевнелиев, изтъквайки защитата на „националните интереси”, търсенето на модели за чуждестранни инвестиции и електронното правителство. Както Всеки ден, така и Стандарт предопределя изборния резултат, фиксирайки пътя на Плевнелиев от „Райхстага до Дондуков 2”, и отново презастрахова кандидата чрез подходяща астрологичната прогноза. Положителният имидж се изгражда и с помощта на авторитети от различни слоеве на обществото: бившата учителка, социолозите, както и футболната звезда Христо Стоичков, близък до противниковата социалистическа партия, който „вкарва гол” за „мъжкаря” Плевнелиев. В полза на Плевнелиев се тълкува и предстояща среща на Европейската народна партия в София, даваща необходимата международна (европейска) легитимация.

По-подробното отразяване на политическите приоритети като геополитика и желанието за превръщане на България в „регионален лидер” е характерно и за вестник Труд. Последователно се създава образ на популярен кандидат-президент с афинитет към „народа” – нощите по германските паркинги, ползването на градски транспорт вместо служебен, приоритетната роля на „гражданите” при формиране на дневния ред на президентската институция са градивни елементи в тази стратегия.

За разлика от в. Стандарт отношението към Плевнелиев включва повече критични елементи. Редом с критиките от страна на политическите опоненти има и публицистична критика, атакуваща предполагаемата зависимост на кандидата от премиера, както и относителната му младост, тълкувана като недостатък, който обаче все пак може да се преодолее, ако неговият настойник, премиерът, успее да го „нахъса”. Идеята за кандидат-президент, зависим от премиера, се поддържа от анализи, според които „Борисов не желае втори център на властта” (Труд, 09.09.2011) или възлагащи на евентуалния президент задачата да облекчи, а не да утвърди президентската институция („Веселин Стойнев: ГЕРБизъм с човешко лице”, Труд, 07.09.2011).

И докато кандидатът за президент на управляващата партия почти монополизира медийното отразяване на кандидат-президентската двойка, кандидатката за вицепрезидент рядко попада в полезрението на медиите. Това съотношение между титуляр и кандидат за вице изцяло се променя при социалистическата кандидат-президентска двойка, в която кандидатът за вице почти изцяло попада във фокуса на медиите и изтласква титуляра на заден план.

Ивайло Калфин и Стефан Данаилов

Отношението на вестник Всеки ден към Калфин е диаметрално противоположно на отношението към Плевнелиев – както при Плевнелиев, така и при Калфин вестникът предрешава изборния резултат, определяйки обаче Калфин като кандидат без „шанс”, при това във възможна комбинация с кандидатка за вицепрезидент (Корнелия Нинова), „омазана до уши в скандални истории” („Корнелия за Калфин”, Всеки ден, 10.09.2011). Това отношение към социалистическия кандидат безпроблемно се пренася и върху окончателно номинирания за вицепрезидент Стефан Данаилов. Негативният образ на Стефан Данаилов се изгражда в няколко степени – той е представен последователно като професионално неподходящ („На Ламбо не му пука за политиката”, Всеки ден, 14.09.2011), като единствен кандидат поради липса на алтернативи („последна шамандура”, Елза Попова, 13.09.2011), както и като човек със спорни морални качества – почти логична изглежда връзката между моралните компромиси в полза на социализма в професионалната кариера и моралните компромиси като съвременен политик, участвал в оспорвани приватизационни сделки („Политиката изцапа и Стефан Данаилов като министър и депутат”, Всеки ден, 19.09.2011).

Интересът към кандидата на левицата е по-слабо изразен на страниците на вестник България днес и се свързва с теми, по-рядко идентифицирани като леви: с национална (настояване за извинение от страна на Либия) и етническа (очаквана подкрепа от ДПС на евентуален балотаж) препратка. Образът на Ивайло Калфин е деградиран, бидейки представен като допълнение към силния си кандидат за вице. Така Стефан Данаилов автоматично изпъква като безпрецедентно по-популярен кандидат, върху когото пада основната тежест на предизборната борба („Бисерка Борисова: Стефан Данаилов вице на Калфин”, България днес, 13.09.2011) и който служи като преграда пред президентските амбиции на следващата кандидатка Меглена Кунева. Друг актив, конструиран в полза на кандидата, е и неговият консенсусен характер не само в партията, а и в обществото. Така той е припознат и като възможен кандидат на десните избиратели.

На фона на това положително отношение към Данаилов почти не учудва и сантименталното отношение към близкото минало, изживяващо и своеобразен кулинарен ренесанс чрез ежедневните притурки от бившия готвач на Тодор Живков. Вестникът се оформя като платформа на мненията на хора, свързани с бившия режим и Трудно намиращи достъп до други медии – неколкократно осъжданият внук и правнучката на Тодор Живков са подробно представени, дава се глас и на председателя на Партията на българските комунисти, създава се образ на Тодор Живков („Тато”) като популярен и загрижен за подопечния си народ политик, все още предизвикващ „всенародна радост” в родния си град. Своеобразна кулминация на това носталгично-романтично отношение към социализма е и интервю с духа на Тодор Живков, взето с помощта на екстрасенс – художествена измислица, която обаче изпълнява важната задача да препотвърди впечатлението за близост, популярност и отдалеченост от високия свят на голямата и непосилна за „народа” политика („Надя Панкова, Деяна Павлова: 200 бона на месец за чиновниците на Първанов”, България днес, 12.09.2011).

Положителното отношение към социализма обаче не се трансформира автоматично в положително отношение към членовете на социалистическата партия. Нормативната перспектива на вестника, именно близостта с „народа”, надделява над политическата лоялност и се отразява върху отразяването на настоящия президент Георги Първанов, който се оказва не само коварен политик, „подхилкващ се под мустак” и замесен в „задкулисни игрички” („Най-после Първанов да е прав”, България днес, 12.09.2011), а и безотговорен син, оставящ майка си и губещ дори политическо-персоналната лоялност на членове на семейството си („Братовчедът ще гласува за ГЕРБ”, България днес, 14.09.2011).

Като цяло се избистря едно многопластово отношение към левицата – негативно към Калфин и Първанов, но положително към социализма, Тодор Живков и Данаилов, пречупено през призмата на близостта с „народа”.
В отразяването на социалистическата двойка от вестник Стандарт и политическите приоритети на кандидатите отново доминантни са националните и популярните тонове – вдигането на нивото на българската „духовност“, както и подобряването на „положението на народа” се открояват като приоритети. Отразяването конструира и връзката добър актьор – добър политик, функционираща в двете посоки: Данаилов не само тръгва като добър актьор по стъпките на Рейгън и Шварценегер, но и политическата му номинация ознаменува и „Оскар”-а на българското кино. Изключително положителната оценка, давана от колеги, се допълва от не по-малко позитивни изказвания на политици (Станишев, Първанов), както и от експерти, при това причислявани към различни политико-теоретични школи (Дайнов, Тончев, Асланов).

Също и според вестник Труд заиграването с „националната идея” е водещо в представянето на Калфин – предполагаемите визия и опит на кандидата в отстояването на „националните интереси” са решаващи акценти в отразяването му. Редом с него Стефан Данаилов е представен като „носител на духовното”, като културтрегер с мобилизиращ потенциал и символ на партията си, за когото могат да се пишат „само добри и още по-добри неща”. Президентската кампания е представена в спортсменски и военни категории, разпалващи желанието за преодоляване на съпротивата на конкурента и достигащи до драстични измерения – кандидатът за вицепрезидент призовава читателите да намерят сили да се „изправят”, ако не искат да са „мъртви”, самоопределя се като „неуправляем снаряд”, а изборът му е доказателство за факта, че БСП „играе с А отбора си”. Това борбено впечатление се задълбочава на фона на контраста с реалността, белязана от „простащина”, „арогантност”, „мутренско поведение”, които в духа на едно органично понятие за нацията „разяждат” последната.

Засенчени от доминантното отразяване на Плевнелиев и Данаилов, останалите кандидати са удостоени с почти пренебрежимо внимание. Достъп до страниците на вестниците намират Синята коалиция, при това предимно на фона на вътрешно-коалиционните спорове, а не на идейно-политическия анализ, както и партия РЗС и политическото номадство на Поля Станчева. Меглена Кунева се споменава често, но повече като обект в контекст на анализи на други кандидати, а не като субект, изразяващ отношение. Вниманието на медиите се привлича и от Алексей Петров – вестниците Всеки ден и България днес отбелязват предложението му за мораториум върху партиите, правейки по този повод историческа препратка към Хитлер и Мусолини и създавайки впечатлението за предстоящо автократично управление („Алексей Петров е фашист като Хитлер и Мусолини. Главата на Октопода трябва да се търси на Дондуков 2”, Всеки ден, 12.09.2011).

Знакът, който остава незабелязан

Обобщаването на тези наблюдения подчертава впечатлението за предизборен сблъсък между Росен Плевнелиев и Стефан Данаилов. Войната между вестниците България днес и Всеки ден се прехвърля върху предпочитаните от тях кандидати. Всеки от тях е антигерой за другия и играе ролята на негова антитеза, на фона на която изпъкват собствените положителни качества.

Политическите приоритети, върху които се фокусира отразяването на Плевнелиев, са защитата на националните интереси и желанието му България да стане регионален лидер. Очакваните качества на кандидата обаче са сериозно поставени под въпрос – заглавия като „Бойко избра най-добрия ученик” (Труд, 05.09.2011) или „Бойко избрал президента по пътя за Перник” (Стандарт, 05.09.2011) могат да бъдат приведени като примери за подобно тълкуване. Така медиите поставят въпроса доколко евентуалният президент от ГЕРБ ще се еманципира от Борисов или ще станем свидетели на руски вариант на президент, назначен от премиера.

Медийното ограничаване на Калфин многократно се компенсира от разточителното присъствие на Стефан Данаилов. Отразяването се фокусира върху желанието му да работи за „българската духовност” и за подобряването на „положението на народа”. Лидерските качества на Данаилов не се тематизират директно, а по-скоро се приемат като даденост на фона на идеята за неговата популярност. Не той, а неговите роли служат за връзка с левия и десния електорат (майор Деянов или Касабов). Свидетели сме на тенденцията политическото послание към избирателите да бъде подменено с артистичната популярност, като тенденцията на преливане между политика и забавление проличава най-ясно в шоу-елемента, намиращ израз в кандидатурите на Светослав Витков, Павел Чернев и Камелия Тодорова.

В крайна сметка практически не се очертава дебат за характера на президентската институция, за значението й в контекста на демокрацията и конкретно в българските условия, както и критична равносметка за дейността на настоящия президент. Приоритетите, които попадат в полезрението на медиите, а именно защитата на „националните интереси“, грижата за културата и повишаването на Стандарта на населението не са теми, в които прозира политическата ориентация на бъдещия президент. Политическото изчезва или е редуцирано до борбата между „мъжкари” и „овце без история”; то бива заменено от псевдогражданското, от ежедневната борба за оцеляване, а амбицията на кандидат-президентите да работят „със светли помисли” или „с чисто сърце и само с добро” (Маргарита Попова, Росен Плевнелиев, Труд, 18.09.2011) по-скоро създават една идеалистична представа за безконфликтна, патерналистична по дух президентската институция.

Дефицитът на политически дебат може да се обясни и с факта, че твърде малко от кандидатите представят експлицитни предизборни платформи. Алармиращо е и залиняването на поддръжката за европейската идея, заменена от евроескептицизъм и национализъм. Националната идея се радва на значителна подкрепа (Волен Сидеров, Александър Каракачанов, Атанас Семов, Стефан Солаков). Традиционно свързваните с Европа десни партии обещават да водят „пробългарска”, а не „проруска или проевропейска политика”. Лесно се събужда представата за едно органично понятие за нация, свързано по-скоро с представата за общия произход, отколкото с модерното републиканско разбиране за нацията като идейна общност.

Кампанията е белязана и от критика към партиите. Това добре личи в предложенията за подмяна на държавния модел с преминаване към конституционна монархия (Венцислав Йосифов), както и в големия брой „граждански” кандидатури, дефиниращи се в опозиция на партиите. Както беше споменато, предложението на Алексей Петров за мораториум върху партиите е тълкувано от вестник Всеки ден в духа на идейна близост с Хитлер и Мусолини. Сравнението е по-скоро плакативно, защото авторитарните алюзии в предложението Трудно намират съответствие в тоталитарните режими от междувоенното време. Директно-демократичните аспирации не са само български феномен. Доказателство за това са протестите в Испания през май 2011 г., успехите на Свободните избиратели в Германия или на Пиратската партия в Берлин. Възходът на подобни активности неизменно придобива форма на открито недоволство от утвърдените партии. Антипартийният афект е повод за размисъл, защото е очертан от един шумен паралелен дискурс в текущата кампания. Всичко това в крайна сметка несъмнено е знак за спешна необходимост от реален политически дебат. Едва ли обаче може да се очаква, че знакът ще бъде забелязан.

Коментари

1 коментар за “Пред-предизборно – медийният образ на кандидат-президентите”
  1. atoaneta nenkova казва:

    Браво за анализа! Написан е с много хъс.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!