Политиката на палатката

Сезонни разсъждения върху поведението на „България Днес” и „Всеки ден” в условията на предизборна надпревара или защо времената на номади и царе са по-актуални от всякога

Автор: Богдана Денчева

Тази топла есен ще се помни дълго. Каква ти есен – истинско циганско лято! Народът трескаво затърси спомени за друго такова благодатно време, докато държавници и медии отдалеч и организирано се заеха да проверяват каква е дължината на политическата ни памет. Доскоро нямаше дъжд, имаше умишлен огън, който обаче остана далеч от сухите предизборни шатри. И макар всеки хвърлен камък срещу прозорците в село Катуница да бе старателно претърсван за завързана бележка с политическо послание, имаше два вестника от една конкретна категория печатни издания, на които като че ли най-много им отиваше да се произнасят свободно по темата.

България Днес и Всеки ден не са обект на европейски мониторинг и не прехапаха устни от това дали и как ще обясняват пред света защо в навечерието на изборите за местна власт и президентска двойка държавата ни изпадна в обществена криза. Новите български всекидневници пресъздадоха конфликта с проблематичното отразяване на истината чисто и просто реалистично, защото цинизмът около създалата се ситуация не им беше чужд. След публичното разхлабване на възела на взаимодействие между държава и общество, много медии почувстваха пристягане – некомфорт от уеднаквяването, оказали се поравно безсилни да правят друго, освен да останат на нивото си в отбранителна позиция, да извадят в светлината на лампата за разпити стари разследвания и да констатират, че царят никога не е бил гол. Именно защото от жълтите вестници никой не очаква да започват работния си ден с етичния кодекс, България Днес и Всеки ден успяха да запазят своята присъща невъзмутимост, а езикът на омразата за пръв път не изненадваше: чашата така или иначе беше преляла. На тях дори им отиваше да сложат един барон на една корица (бр. 83 на България Днес и бр. 71 на Всеки ден от 26.09.11), докато на другите им беше трудно, пазеха кориците си за други времена или проверяваха многократно дали навсякъде са написали „роми” в текстовете си.

Две седмици след случката в Катуница, месец преди изборите и три месеца след своята първа поява България Днес и Всеки ден изчезват от пазара, защото са изкупувани – безпощадно, до последния отпечатан брой; в късния следобед и да питате за тях, отдавна вече са на топло в домовете на своите най-ревностни читатели. Катунът също е топлолюбиво място – създаден да се мести и да опъва платнище там, където има условия за него, неговата символика чертае поразителен паралел с тенденциите в българската политика от последните две десетилетия. От барикадите в очакване на Демокрацията през несигурните ветрове на промяната до факта, че ниското обществено доверие в съвременните институции ги прави да изглеждат с полиетиленови стени, политиката ни метафорично може да бъде сравнена с палатков лагер. Има ги старите „къмпингари” и нововъзникналите идеолози с техните вносни шатри, има ги и онези, които през годините са се местили по трасето и са „забивали колчета” от една партия в друга, и такива, на които суровите условия не са понасяли и повече не са се връщали на терен. Виждаме политическите палатки и днес в техните електрикови цветове – червен, син, сив, жълт, лилав, оранжев, зелен. Почти няма бяло, на него изцапаното си личи най-много, разбира се.

Медийно номадство

Опитите да се създаде и задържи стабилна политическата и обществена обстановка в която и да е страна не би трябвало да спират дори когато всички камъни са си на мястото в предизборните градинки, но в българския контекст многото опити по-скоро са довели до преформулиране на идеята за държавно управление, което работи, от последователно в „мобилно”. Рязката смяна на различни (поне в основата си) възгледи и ценности на всеки 4 години неволно ни е научила да гледаме на жълтите павета като на пълни с изненади плаващи пясъци. Това очевидно движение, тази форма на непрекъсната активност при упражняване на власт изглежда се е отразила и на медиите. Не става дума за мобилност като резултат от дигитализацията и окончателното навлизане на новите технологии, а едно почти физически осезаемо преместване – на медийна собственост, на кадри, на гражданска позиция, на професионален ракурс, оттам предпоставка да се измести политическият дискурс при неговото отразяване. Тоест паралелно с политическия “къмпинг” се появява и журналистически.

България Днес и Всеки ден са типични рожби на това медийно номадство: дойдоха с гръм и трясък от нищото, от издателства, които макар да владеят пазара на жълти вестници в настоящия момент, все още нямат дългогодишни традиции в него. Днес са тук, утре може да ги няма, може да отидат на съд, да се претопят, да станат изцяло електронни, да изчезнат по финансови причини или най-голямата присъда – да спрат да бъдат четени с нездрав интерес. Постепенният възход на жълтата преса у нас започна преди 7 години с появата на първите телевизионни риалити програми, понеже писаното слово остава, а тогавашното внезапно любопитство към информация “по пантофи” наложи да има сходни по формат източници, които да доказват, че някога някъде е имало реалност в момента на говоренето от екранното диванче. Казват, че „първите седем” са най-важни, но във философията на таблоида най-важното е „днес”.

Ето защо докато не стане ясно планират ли България Днес и Всеки ден да останат по-дълго при нас, не можем да искаме от тях да възпитават последователно потребителско мислене и гражданско поведение. Не трябва да очакваме от тях много около изборите, тъй като информацията около самите избори като събитие се разпространява на кампаниен принцип, на вълни и пластове, а таблоидите на свой ред не могат да ни обещаят, че от гледна точка на всекидневната „прясност” и сензационност нечий барон, развод или ограбен през нощта апартамент днес не е по-важен от лицето на който и да е потенциален бъдещ президент с обработена във Photoshop профилна снимка. Ако таблоидите искат да бъдат приемани насериозно днес и сега, трябва да преосмислят своята собствена мобилност по формат, идеи и разпространение, но не и да се отказват от нея на всяка цена.

Обезглавяващи заглавия

България Днес и Всеки ден стартираха с важното обещание да не бъдат в услуга на ничия политика, дори напротив – да са достоен коректив на властта. Народът обаче си каза „да, бе” и с любопитство зачакахме да видим кой кого от бюлетината с рекордна дължина ще ухажват и дискредитират на страниците си двете конкурентни издания. Но ако всекидневниците в действителност се заемат да подкрепят които и да е кандидати за държавни постове в тяхната предизборна надпревара, не би ли следвало да го правят наистина всеки ден?

Ето я и сензацията около сензационните: от началото на октомври България Днес и Всеки ден вече не излизат в неделя. Ежедневниците номади претърпяха първото си поражение и за сметка на по-дебели броеве в събота (с амбицията да достигнат до 104 страници), по библейски на седмия ден засега ще почиват. В сценария на вечните съмнения политически оцветени ли са вестниците ни, никое издание не би си позволило лукса да забави хода на печетарските машини дори за минута, ако трябва да използва ценното си време и платформа да налага своите политически пристрастия още от ранни зори. По-странно е защо тази промяна се случи в синхрон между конкуренти.

Промените са няколко и по-скоро в детайл: България Днес закова 111 000 тираж” (бр. 81 на медията от 23.09.11), освен това с официалния старт на предизборната кампания вестникът въвежда на своята 2-ра страница колонката „Изборна летопис”, в която се поместват средно между 4 и 6 кратки дописки с най-важните политически теми от деня, но не непременно и само предизборни. Всеки ден на свой ред въвежда рубриката „Катуница”, която в различни дни (бр. 73 от 28.09.11 например) заема до цели 8 страници от обема на броя, като статиите на тема избори са значително по-малко и са пръснати тук-там из останалите страници в съседство с текстове със заглавия и снимки на границата на цензурата. И двете издания не пропускат да отразят ехото на прогнозите от други медии и проучвания, според които Росен Плевнелиев (ГЕРБ) и Ивайло Калфин (БСП) са кандидатите с най-големи шансове за победа на президентските избори. И двете издания дават поле за изява на кандидата на ПП АТАКА Волен Сидеров. Впрочем вестник Атака е другият всекидневник, който спази традицията си още преди конкретната предизборна надпревара да „назовава нещата с истинските им имена”, ако изобщо може да се каже, че честото прекрачване на нормите за етика на публичния изказ трябва да бъде общоприетата (и търпима) истина. От същия период разбираме, че Всеки ден май не харесва независимия кандидат за президент Меглена Кунева („Кулеков лапна 150 бона, за да хвали Кунева” – бр. 70, 22.09.11, „Куневица се спихна” – бр. 75, 30.09.11, „Замерват Кунева с краставици” – бр. 77, 03.10.11). Ако оставим настрана търсенето на пристрастия, дори можем да научим някои новини: „Първи купувач на гласове” (България Днес, бр. 89, 03.10.11), „Доган без двойка на Дондуков 2” (България Днес, бр. 90, 04.10.11) и „Алексей Петров си боядисва косата” (Всеки ден, бр. 78, 04.10.11).

Новите български всекидневници не са безкрайно жестоки към политическите фигури на сезона, поне не толкова, на колкото знаем, че са способни, но не можем да подминем два случая на ясно отправена критика от медии към медии. Със заглавие „60 бона за хвалба във вестник” България Днес съобщава в броя си от 28.09.11, че разполага с компромат – 8 оферти за платени публикации с цел умишлено позитивно изграждане на имидж на кандидат-кметове, където подробно са представени различните тарифи за писане/публикуване на журналистически текстове, но от колегиалност няма да назове името на разпространилия офертите всекидневник. Седмица по-късно (бр. 77, 03.10.11) е ред на Всеки ден, който пък не се поколебава да борави с имена: Труд и 24 часа превзети от Трактора”. Над статията е лепнат графичен печат „Срам за професията!”, а от текста разбираме, че Всеки ден се възмущава от това как вестниците Труд, 24 часа, България Днес, Стандарт и Новинар умишлено не са публикували свидетелски показания, изобличаващи кандидата за президент Алексей Петров (спечелил прозвището си Трактора) във връзки с подземния свят. Материалът завършва така: „Тъжно, много тъжно… Наистина ли най-големите бандити вече са превзели голяма част от вестниците ни?”

Черното е новото жълто, есен/зима 2011

Ако предплатената медийната подкрепа, от която политическите партии и фигури безусловно се възползват, е неизкореним предизборен ритуал, то съществува вариант въпросните партньорства поне да бъдат огласявани публично. Така кандидатите за държавни постове може би ще спрат със суеверията, а самите медии ще спрат с ударите под кръста, характерни за всяка форма на анонимност, и ще повишат собствените си стандарти и качество на работа. Защото в случая на отправените нападки от страна на България Днес и Всеки ден не става дума просто за проява на спортна злоба между конкуренти. Ако медиите в действителност имат доказателства за нередности в собствената си професионална сфера на развитие и вече са преминали отвъд функцията си на информатори, достигайки до някакво разследване, няма защо да пазят компроматите само за себе си. Въпросът е колко читатели ще повярват, че нападките за политическо угодничество, извадени от контекста на два жълти вестника, са по действителен случай. Когато България Днес и Всеки ден се настаниха в ежедневието ни с обещанието да ходят с фотоапарат ден и нощ, да снимат, разобличават и да правят разследвания като своебразни детективи, които дори не сме поръчвали, очаквахме от тях с разгръщането на всеки следващ брой да вие пожарна аларма, да се взривява малка бомбичка или да се пръска пликче с червена боя. Но най-вече очаквахме нова порция художествени измислици, които да отсяваме от истината без мирис и цвят, и тази предубеденост дори не е проблем на България Днес и Всеки ден, а на всички други жълти вестници преди тях, които с утъпкването на пътя погазиха немалко журналистически канони.

Жълтото в таблоидите бива изместено от черната хроника, от криминалното, което застрашава да превърне медиите от изповедалня на истината в среда за очерняне на и без това гузни политически и журналистически съвести. Защото пътищата на номадите към истината са много и по тях се случват разминавания. Едно такова разминаване наблюдаваме в броевете на България Днес и Всеки ден от 30.09.11. Двата вестника ни дават различна информация за това какъв по предварителни запитвания е предполагаемият процент български граждани, които ще стигнат до урните на 23 октомври. България Днес казва 50,4 %, а Всеки ден – 54 %. Да, и в двата случая е “петдесет и четири”, но понякога една запетая е достатъчна да изпрати едни кандидати под линията, а други – на балотаж. От същия брой на Всеки ден научаваме, че „3 вестника [са] заплашвани с взрив от Цар Киро”. Медията припомня за взрива пред редакцията на в. Труд през 1999 г., за сходен случай с пловдивския Марица и за заканите за лична саморазправа, отправени към журналист от Уикенд. Статията обаче е извън рубриката „Катуница”, а страницата е озаглавена „Сериал”. Отгръщаме следващата с лошото предчувствие, че става дума за история с продължение.

Новите дрехи на…

Журналистическата палатка с пребоядисаната в черно жълта хроника се оказва мишена, тъмният й цвят я превръща от палач в жертва – на слънцето над паветата, на силните на деня, на страха, че придворният шут замлъква пръв, на неповярваната истина. Новите дрехи на президента за първи път може да не са костюм и вратовръзка, а шапка и пола, но България Днес и Всеки ден не намериха причина да се трогват прекалено, не побързаха да се преобличат партийно, за да са в крак с тенденциите. Засега ги виждаме в черните и удобни одежди на универсални бойци, с които да са гъвкави в конкретния политически момент, ако искат да оцелеят до следващия.

Очаквахме от България Днес и Всеки ден по-зрелищна конкуренция между представители на един журналистически вид, но и тайничко се надяваме, че ако има изненади, са ги оставили за финал. Междувременно над държавата заваля и ниските температури върнаха гражданите пред телевизорите в очакване да се случи политически дебат. Ще продължаваме да следим размяната на реплики между новите български всекидневници и да разсъждаваме над думата „палатка” като метафора на свободния избор; изборът да нямаш ипотека, но да имаш алтернатива, да си близо до естествените процеси, да се местиш отговорно.

Сезонните разсъждения върху поведението на България Днес и Всеки ден в условията на предизборна надпревара доведоха до следните изводи:

• Три месеца след своята първа поява новите български всекидневници направиха някои промени, но запазиха присъщата си невъзмутимост.

• Пресъздадоха конфликта в Катуница реалистично (защото цинизмът не им беше чужд).

• Не се трогнаха прекалено от предизборната обстановка (така останаха партийно гъвкави).

• Спряха да излизат в неделя (въпреки това са изкупувани до последния брой).

• Заговориха за продажност в медиите (жълтото бе изместено от черната хроника).

• Оказаха се типични представители на явлението „медийно номадство” – непостоянството в медиите, повлияно от непостоянството в политиката, което метафорично можем да сравним с палатков лагер.