Видяно по радиото 2013

Още през януари 2013 г. радиото показа, че все още може да играе на сцената на медиите равноправно, самостоятелно и непредвидимо. Светът, гледан от телевизионния екран или живян на улицата, няма нищо общо със света, който радиото прави с материали от реалността.

Ще излъжа читателското очакване и този текст да започне с протестите на изминалата година. По-интересно беше друго събитие, стоварило се неочаквано за радиото и превърнало реалния факт в съвсем друга история.

На 19 януари в ефира на радио К2 върви на живо редовната конференция на Движението за права и свободи. Журналистите дни по-рано са оповестили, че лидерът Ахмед Доган се оттегля от ръководната позиция и сега кротко следят речта, която се опитват да разберат, за да могат да преведат високия ѝ наратив в достъпно заключение за публиката си. По средата на едно изречение се чуват писъци и суматоха. Минават 12 секунди преди да се чуе обърканият глас на водещата Илияна Беновска от студиото, която също като слушателите не знае какво се е случило. 12 секунди са онова време, в което ушите са чули, мозъкът е регистрирал опасността, а слушателят е прогледнал и видял, че Нещо се е случило. Видял е страшни неща. Водещата се опитва да включи репортерка от мястото на събитието, като междувременно от залата се чуват откъслечни викове. Беновска анонсира, че сайтът на ДПС, от който радиото предава конференцията, е спрял директното излъчване (по-късно го възстановява). Репортерката се включва сред шум и викове и свидетелства от първо лице за случилото се – как мъж е нападнал Доган и как след като е стрелял (със заглушител!) е бил изведен окървавен.

Слушателят е видял всичко, чул е пистолетът да гръмва (все пак слуша в реално време конференцията, а и репортерката го уверява в този факт два пъти), видял е как точно бодигардовете са извели Доган от залата.

Всъщност нищо от това не е видял. Пистолетът засича и не гръмва, както ще признаят и нападателят, и разследващите месеци по-късно. В създалата се суматоха почти никой не разбира как е изведен лидерът на ДПС.

Слушателят бързо ще изтрие своята картина, потопен от картинките, които ще се въртят по телевизионните екрани и сайтовете дълго след случилото се. Ще забрави всичко видяно през радиоприемника, замествайки своите очи с чуждите (най-вече тези на операторите).

Но моментът преди да се появи чуждата картина все пак съществува. Той показва силата на радиото да покаже нещата точно толкова страшни в съзнанието ни, колкото е богато въображението ни.

Този епизод ни връща към познатата история на радиопиесата „Война на световете“ от 1938 г., когато хиляди слушатели не просто се изплашват от разиграното нападение от марсианци, но и звънят в полицията, институциите и болниците, за да разкажат какво са видели. Не какво са чули или преживели, а именно какво са видели. Всеки сам за себе си. Обичат да казват, че днес това е невъзможно да се случи, защото хората веднага ще сравнят информацията с други медии.

Ако се върнем към разказаната българска реална история, ще признаем, че паника след излъчването на К2 действително нямаше (не само заради относително ниската рейтингова позиция на радиото), защото хората веднага са включили екран, който да им покаже случващото се. Като го покажат на екрана вече твърдо се убеждаваме, че сме видели всичко. Докато слушаме радио имаме същото убеждение, но сега сме и сигурни, че не могат да ни излъжат.

Всъщност нищо не сме видели. Показах ви как самата репортерка на К2, която е част от събитието, вижда и чува неща, които не са се случили. Нейното свидетелство се оказва със стойността на слушателското „свидетелство“. И това не е въпрос на непрофесионализъм, а на елементарна психология, която народните приказки обобщават с фразата „очите на страха са големи“. Хем гледаш, хем пак не можеш да си сигурен какво си видял. Като в оптичните измами. А после ни убеждават, че политическите конференции не са оптична измама. Свидетелските показания в журналистиката винаги трябва да се разглеждат като приближение към истината, а не като самата истина.

Ето заради всичката тази история, заредени вече с нови знания и предразсъдъци, вървим към протестите от 2013 г., започнали през февруари и незавършили с декември. Те, разбира се, бяха много по-телевизионни, отколкото радиофонични. Затова е полезно сравнението с радиопротестите от 1997 г., щедро публикувани в архива на Дарик радио. Изненадващо е колко много са се променили взаимоотношенията медии–граждани и колко се е променил стандартът за отразяване на протести. През 1997 г. медията, която отразява на живо протестите около парламента, се нарича Дарик. Тогава телевизиите все още не бяха толкова много, толкова национални и с толкова високо самочувствие. В „най-силните“ дни радиото не просто се слуша по домовете, но огласява площада. Репортерите са напрегнати и много по-значим е емоционалният заряд, който носят, отколкото думите, които казват. Основната критика, която понасят е, че са преувеличи случващото се и че симпатизират на хората. От дистанцията на времето обаче прави впечатление друго. Водещите от студиото се обръщат от ефира към гражданите и полицията, като призовават за остатъци от разум в тълпата и институциите. Със самочувствието на значима народна трибуна, радиото тогава се преживява много по-малко като отразяваща медия и много повече като трета страна в конфликта. Доверието и популярността на станцията са достатъчно големи, за да си позволя тя да заема позиция, едновременно срещу властта, но и срещу някои действия на протестиращите. Шестнайсет години по-късно медиите не могат да си позволят подобно своеволие. Днес те уж не взимат страна; отразяват всички гледни точки; самопредставят се за професионалисти; разделят екрана на две, за да поберат необединими групи; мерят с хронометър времетраенето, което отделят на едните или на другите. Днес те са загубили доверието на гражданите. Хората имат много повече претенции към медиите, заменят ги умело с други форми на комуникация и по този начин ги игнорират.

Ето защо откровеното и нападателно антипротестно отношение на Петър Волгин от „Хоризонт“ за мен е интересно именно и само като изключителна провокация към медийното статукво. Кой друг журналист и в коя национална медия си позволява да човърка болезнените въпроси от собствено име, за да дразни мисленето на общество, което експертите с известно основание подозират в пробуденост? За втори път ръководството на БНР застава зад експерименталното поведение на водещия, което сигурно му коства много. Припомням, че първият път бе заради предаването „Без контрол“ през 1998 г. Тогава Волгин бе обвинен в проповядване на сатанизъм, възхваляване на наркотиците и фриволно отношение към секса, а предаването бе етикетирано като „скандално“. Тогава се говореше, че така не се говори. Поне не в национален ефир. Още повече в държавна медия. И сега се чува същото. Че злоупотребява с ефира, че си позволява да дава гласност на личното си мнение, вместо да се придържа едновременно към всичките гледни точки. Разбира се, че Ние го храним с данъците си. Срещу него в началото на 2014 г. (като отглас от цялостното му поведение през 2013 г.) университетски преподаватели писаха до СЕМ. Двама от създателите на „12 плюс 3“ даже се засрамиха от негово име, като написаха отворено писмо с пресни разсъждения около състоянието на предаването. Като оставим настрана, че двама са малко, а трети явно няма, за да придаде масовост, това писмо показва, че провокацията е свършила работа. Защото показа, че колкото и медиите да нямат авторитет сред обществото, толкова и първичните рефлекси за държането им изкъсо никога няма да спрат. Волгин нахално призова несъгласните с него да открият къде в прав текст е казал, че подкрепя правителството. Това всъщност няма значение. Слушателите са го чули, без да има нужда да го казва. Усилието да мислиш е по-трудно от това да се отдаваш на въобразените от радиото демони.

В добре подготвените, интелектуално ходещи по тънкия лед радиоводещи се крие единственият шанс за радиото да не се говори в минало време. Еднодневните скандали на жълтите журналисти не се броят. Броят се тези, които вървят срещу течението не за да го осчетоводят при следваща власт, а защото това вървене закалява най-добре и държи ума в кондиция. Това е добра инвестиция за бъдещето, което вече е настояще.

Защото през 2013 г. част от аудиторията още веднъж сама разбра, че има нужда от радиото дори когато то е банално, скучно или опърничаво. Не заради друго, а защото цифровизацията отряза най-любимото нещо след родината – телевизора. Когато за некомпютърното поколение няма телевизор, тогава телевизията казва, че то е „обречено да слуша радио“. Когато компютърното поколение прави радио – това е „любопитка“. А увеличаващият се брой на негледащи телевизия въобще не се коментира. Цифровизацията върна към радиото хора, които временно стояха пред екраните. Време е сега то да разбере, че трябва да намери всекидневния разнообразен неформатиран начин да ги задържи.

обратно към съдържанието