Годината, в която информацията полудя: протести, избори, медии

Автор: Орлин Спасов

Основни трендове

В началото на 2013 г. американската неправителствена организация „Freedom House” за пореден път определи българските медии като „частично свободни”. „Репортери без граници” на свой ред алармира за продължаващ срив на България в глобалната класация за свободата на пресата: страната изпадна на 87 място и се нареди до държави като Гвинея, Мадагаскар и Габон. Постепенно се очерта трайна тенденция на влошаване на медийната среда. Както и в други сфери, така и тук България не отстоява успешно стандартите, очаквани от членството ѝ в ЕС. Налице е опасност от превръщането на страната в проблем за имиджа на Съюза.

Сред основните причини за това развитие са политическите и икономически зависимости на българските медии. През 2013 г. се увеличиха цензурата и автоцензурата, редица парливи теми продължиха да бъдат табу за журналистите, много медии изпълняваха политически поръчки. Докато собствеността на средствата за информация постепенно започна да се изяснява, скритото влияние върху редакционните политики с финансови и властови инструменти остана широко разпространена практика. Дори медиите, в чиято собственост преобладават чужди капитали, не успяха да наложат работещ модел на независимост.

Сферата на комуникациите не е изолирана от други важни системи на обществото и е зависима от по-широката криза, обхванала България през последната година. Упадъкът на медийната свобода съвпадна с няколко вълни на мащабни антиправителствени протести. На този фон медиите допринесоха за поляризиране на общественото мнение и на политическия живот. Твърде малко от тях съумяха да запазят баланс и да надмогнат пристрастното отношение. Стана ежедневие електронни и печатни средства за информация да функционират като партийни офиси. Журналисти се превърнаха в политици (Николай Бареков), предавания прераснаха в партии („България без цензура”). Малко медии безкористно подкрепиха пробуждането на гражданското общество и желанието за радикални промени в стила на управление.

Паралелно на срива в диалога между политическите централи се разгърна невиждана до момента война между медиите. Очернянето, публичният донос, манипулираният факт и дори откровената лъжа се превърнаха в ежедневие. Редица водещи публични фигури (сред тях се открои президентът Росен Плевнелиев) се оказаха мишена на ожесточени медийни атаки. Ако подобни развития преди бяха характерни за по-маргинални медии, сега те започнаха да се случват в самия център на публичността. Картината постепенно стана черно-бяла. Почти изчезнаха по-сложните и нюансирани анализи. Политическото различие деградира до политическа вражда и медиите като цяло подчиниха политиките си на това развитие, като до голяма степен и сами го насърчиха.

През годината широко разпространение продължи да има и „пазарната цензура”. Оставен сам на себе си, медийният пазар ограничава плурализма на собствеността и на съдържанието. Голямото количество на информационните обеми се постигаше със средствата на повторението. Едни и същи медийни групи предлагаха сходно съдържание, предназначено за бърза продажба. Конкуренцията може и да насърчава разнообразието, но за да стане това е необходимо пазарът да не е изкривен в полза на определени играчи – условие, което у нас липсваше и през 2013 г.

На общия фон позитивно се открои работата на обществените медии. Те са на път да се превърнат в устойчив ролеви модел за медийно качество и независимост. Необходимо е много по-сериозно финансиране, за да стане това възможно. След изборите през май, в отношението на управляващата коалиция към обществените медии бе проявена видима нервност. През 2013 г. бюджетът на БНТ бе орязан с 5 милиона лева – тежък удар върху медията. Най-опасно би било евентуално развитие в посока на затягане на контрола над БНТ и БНР или на тяхното омаломощаване чрез по-нататъшно ограничаване на бюджетите им.

2013 г. ще бъде запомнена и с цифровизацията на наземното радио- и телевизионно разпръскване. Цифровият преход беше белязан от предшестващи го дълги позиционни битки, често оцветени политически, за доминация над мултиплексите. В крайна сметка на технологично ниво процесът бе извършен сравнително безпроблемно. Остава да се проследи съдържателният ефект от цифровизацията върху разнообразието и качеството на предлаганите програми.

В информационно отношение 2013 г. предложи нов феномен: пренасищане със събития. Основен източник за информационното цунами бяха постоянните протести. Публиката бе бомбардирана с новини и мнения и през социалните мрежи. Границите между традиционните и новите медии се разтвориха широко. За първи път Фейсбук влезе в ролята на важна информационна агенция. Политиците на свой ред започнаха да използват Фейсбук много по-активно. Тук те често правеха коментари, които след това бяха тиражирани и от традиционните медии. Така Фейсбук се превърна в „първичен” източник на информация не само за гражданското общество, но и за средствата за масова информация.

През годината политическият език допълнително се радикализира и така постепенно до голяма степен се изпразни от рационално съдържание. Той все по-често залагаше на хиперболите в обрисуването на противника, докато в крайна сметка се превърна в почти чист идеологически език, без референции в реалността. Една от причините бе в това, че някои от основните политически фигури, сред които най-вече Сергей Станишев и Бойко Борисов, персонифицираха до крайност конфликтите помежду си. Хиперболизираният политически език ограничи силно възможните пространства за диалог и търсене на консенсус в полза на обществения интерес. Личните мотиви твърде често вземаха превес. Основната цел на подобно говорене бе символното унищожаване на противника. Тези реторически нагласи, свързани с непримиримостта към съществуването на опонента, бяха радушно приети от медиите като вид езиково фрик шоу в полза на увеличаване на тиражите и рейтингите.

Заедно с радикализирането, политическото говорене се сдоби с нови махленски обертонове. Осъществи се всеобщ упадък на политическата естетика, която рядко успяваше да се оразличи от естетиката, налагана от булевардната преса.

Същевременно гражданското общество в България през 2013 г. разви по-висока чувствителност по отношение на медийната среда. Голяма част от активните хора започнаха да настояват за медийна екология и за по-висока култура на средствата за информация. И през 2013 г. важният въпрос остана дали тази позитивна енергия ще получи подкрепа или ще бъде разчетена като някакъв вид заплаха за медийното статукво.

Връзката между качеството на журналистическото слово и нивото на демокрация е пряка. Диагнозата „частично свободни” медии, дадена от „Freedom House”, е и оценка за непълноценност на демократичната култура. Опасното разминаване между медиите и демокрацията може да бъде избегнато с политическа и медийна воля за промяна. През 2013 г. обаче дефицитът ѝ беше ясно видим.

Медийно отразяване на парламентарните избори през май 2013 г.

Партийната кампания в медиите не заложи активно на предизборни клипове, хроники и дискусии, нито на външна реклама. Интензивността на предизборната агитация с тези инструменти бе значително по-слаба от предишни кампании. Това до голяма степен бе ефект на протестите от февруари-март. Партиите се оказаха най-сериозният обект на гражданска критика и затова избягваха излишна помпозност по време на изборите. Обратно, демонстрираха скромност и спестовност. Партийните централи се ориентираха много повече към директна комуникация по места. Демонстрираха и търсеха близост до хората, но предпочитаха да правят това не през медиите.

По време на кампанията не се състоя пряк лидерски дебат в телевизиите. Платената част от агитацията бе твърде скъпа. По този начин много от извънпарламентарните партии, които не разполагаха с необходимите средства, останаха без пълноценен достъп до централните информационни канали.

За разлика от предишни избори, същинската кампания беше проведена почти изцяло извън „официалната” платена медийна агитация и се разгърна на базата на тежки скандали, тиражирани в медиите (най-вече свързани с незаконни подслушвания на политици). Това силно поляризира политическите партии и намали възможностите за търсене на компромиси след изборите. Така самата кампания произведе нестабилност, която неизбежно беше пренесена във времето след 12 май. Скандалите освен това силно редуцираха възможностите за обсъждане на сериозните проблеми пред българското общество и за организиране на ефективен предизборен пазар на конкурентни идеи за решаването им. Партиите до голяма степен излъчваха едни и същи послания по отношение на основните теми извън скандалите и не се нуждаеха от дебати по между си, за да наложат идеите си.

Важна отличителна особеност на кампанията бе, че в нейния ход беше мобилизирана изключително силна квази-гражданска активност в интернет. Основните партийни централи – особено на ГЕРБ и на БСП – насърчиха широки мрежи от активисти, които превзеха онлайн пространството с пропагандни цели. Във форумите и в социалните мрежи се разгърна невиждана до момента партизанска война между аматьорите партийни застъпници. Самите партии не присъстваха активно в мрежата, така както и в традиционните медии. По този начин голяма част от кампанията беше прехвърлена онлайн към симпатизантите, водени от малки ядра от по-тясно свързани с щабовете активисти, включително и платени. В този процес също може да се види ефект от протестите от началото на годината: партиите се оттеглиха на заден план и предоставиха инициативата на поддръжниците си. Целеше се изграждането на представа за по-голяма спонтанност на подкрепата отдолу.

От друга страна, течащата официално в медиите кампания се отличи с еднообразие. Клиповете и плакатите на партиите като цяло силно си приличаха. Отсъстваха сериозни разлики, оцветени политически. Гледайки клиповете, зрителят можеше да остане с убеждението, че в страната има една партия с няколко основни крила. Партиите не излъчиха значима алтернатива една на друга. Всички акцентираха върху необходимостта от нови работни места, от увеличаване на доходите и на пенсиите, от развитие на бизнеса и т.н. Почти напълно липсваха оригинални идеи или свежи опити за комуникация с публиката. Новото бе в използването на някои крайни изразни средства. В клип на ВМРО намери място псувня (макар и „цензурирана” в самия материал), а в клип на „Атака” видяхме да се показва среден пръст. Тези жестове бяха насочени към конкурентните партии. Някои политици направо превключиха на вулгарен режим на говорене. Желанието със средствата на един фалшиво всекидневен език да се стигне до обикновените хора стана почти мода. Подобно говорене ерозира опасно политическия живот и профанира демокрацията.

Във вида, в който бяха изработени, клиповете едва ли сами по себе си мобилизираха нови избиратели за партиите. Клиповете изглеждаха старомодни и до голяма степен излишни. Те наистина напомняха, че изборите наближават, но не допринесоха за един по-информиран избор между политически алтернативи. Това само отчасти се дължи на естетически причини. По-сериозният проблем дойде от това, че политическото се редуцира по-скоро до сблъсък между персони, вместо между проекти. А основните персони така или иначе бяха вече добре познати.

Проблематично беше поведението на някои медии (основно на ТВ7 и на Николай Бареков) в деня за размисъл и в самия ден на изборите. Макар сензационно огласената новина за наличие на допълнително отпечатани бюлетини да бе от изключителна значимост, към нея не беше подходено професионално. Вярно е, че ЦИК не откри формално нарушение на изборния кодекс (по-точно на чл. 133, ал. 6 – „Не се допуска предизборна агитация 24 часа преди изборния ден и в изборния ден”), като заяви, че „няма направен призив за пряка агитация в деня за размисъл”. Де факто обаче имаше формиране на нагласи, формиране на обществено мнение за политика, което е изкривяване на професионалните медийни стандарти, изискващи не само чисто формално съобразяване със законовите норми, но етично отношение и извън конкретния им обхват.

Протестите и медиите

2013 г. беше белязана от две големи протестни вълни. Първата стартира в края на януари и се разгърна през февруари-март. Масовите протести бяха предизвикани от високите цени на електроенергията и парното, от монополното положение на електроразпределителните дружества. Макар първоначално да бяха основно със социална и икономическа насоченост, протестите бързо се ориентираха срещу политическата система като цяло.

В новата „революционна” февруарска ситуация онези средства за информация, които през последните години най-много допринесоха страната да бъде критикувана за липсата на достатъчно медийна свобода, решиха да демонстрират завръщане към ролята си на „четвърта власт”. Новият силен на деня, улицата, превзе ефира и страниците на вестниците. Вместо на дотогавашните си политически опекуни от ГЕРБ, много от зависимите медии побързаха да се поклонят на протестиращите. Видяхме поредния конюнктурен лупинг, последван от оглеждане накъде ще се развият събитията, за да се улови „вятърът на промяната”. Усилието за подчертано обективно представяне на протестите трябваше да изиграе ролята на заявка за бързо и лесно изкупление за продължилото години сервилно отношение към властта, за създаването на фалшиви култове към „правилните” политици. Ето защо твърде малко медии потърсиха дълбоките причини за внезапния изблик на масово разочарование от традиционната политика и от партиите. Това е така, защото сред причините за разочарованието бяха и самите медии. Не само бедността, високите сметки за ток и т.н.

Ако при предишни протести хората излизаха на улицата, за да бъдат показани по телевизията, от която се очакваше да прояви благосклонност и при късмет да усили гласа им, сега отношението бе преобърнато. Медиите сами отиваха при протестиращите, за да демонстрират ако не съпричастност, то поне видим интерес. Налице бе дори свръхпредставяне на протестите в отделни медии (не без връзка с преследване на високи тиражи и рейтинги). Така, без да стоят в основата на политическата мобилизация, телевизията, радиото и пресата допринесоха за насърчаването ѝ, привличайки още хора чрез показване на мащаба на действията. Традиционните медии влязоха в конкуренция със социалните медии и мрежи в интернет, като, подобно на тях, опитаха да спечелят доверието на хората в качеството им не само на публика, а и на граждани.

Повечето медии създадоха доста аморфна картина на протеста. Не бяха откроени достатъчно ясно отделните групи, техните интереси, нито причините, направили възможно обединяването на толкова различни хора и формации в единен протест. До голяма степен беше пропуснат и анализът на развитията, довели до самия факт на поява на протестната вълна, движена от увереността на хората, че могат да упражняват волята си координирано и извън обхвата на каквато и да било външна принуда.

Втората протестна вълна пламна веднага след назначаването на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС през юни 2013 г. Сега протестите вече бяха насочени срещу новосформираното правителство на Пламен Орешарски. Макар Пеевски бързо да оттегли кандидатурата си, основното искане остана за оставка на правителството. С варираща интензивност, протестите обхванаха практически цялата втора половина на годината.

Да се отразяват протестите срещу правителството на Орешарски за медиите се оказа по-трудно, отколкото февруарските протести. Протестите през февруари на практика обединиха всички медии. Ключът при отразяването им беше един и същ – медиите застанаха на страната на хората и това беше еднозначна позиция. Заеха я бързо дори медии, които до този момент бяха сред най-големите апологети на дотогавашното управление на ГЕРБ и Бойко Борисов.

Още февруарските протести обаче внесоха в обществото елемент на силна поляризация. Тогава протестиращите носеха бесилки, горяха конституцията и чучела на политици, носеха дори дръвници, на които символно искаха да отрежат главите на управляващите. Основното противопоставяне беше между хората и политиците. Неслучайно един от запомнящите се лозунги беше „Всички вън!”. Правителството на Борисов подаде оставка на 20 февруари 2013 г.

Поляризацията придоби друг характер, но се задълбочи по време на протестите срещу правителството на Орешарски, тръгнали от злополучното назначение на Делян Пеевски. Постепенно самите протести се партизираха. Прокарани бяха разделителни линии между демократи и недемократи, русофили и русофоби, комунисти и антикомунисти и т.н. Тази нова и по-идеологизирана по характера си поляризация направи отразяването на протестите много по-трудно, защото и медиите не останаха изолирани от процеса и на свой ред също се поляризираха. Те се политизираха до степен, която помним от началото на 90-те години.

Стана ясно видимо коя медия с каква позиция е. Голямата група средства за информация около Ирена Кръстева и Делян Пеевски подкрепи правителството на Пламен Орешарски. „Икономедиа” се превърна в информационен хъб на протестите срещу него и започна да гравитира около президента Росен Плевнелиев. Около „Нова телевизия” пък се оформи кръг, който заработи в полза на ГЕРБ. Подобни групирания „разпределиха” местата и на повечето по-малки медии. Покрай протестите много от традиционните медии заеха до голяма степен партизански позиции.

Малко медии потърсиха баланс в отразяването на протестите и стартиралите междувременно контрапротести в подкрепа на правителството на Пламен Орешарски. В редица от централните медии протестите в подкрепа на Орешарски по-често бяха представяни в плана на снизяването, на подчертаването на отсъствието на спонтанност, на етническа и социална маркираност, докато позитивното отразяване бе запазено по-скоро за антиправителствените протести.

Протестните вълни активизираха изключително силна гражданска активност във Фейсбук. Социалната мрежа буквално се взриви в информационно отношение и се превърна в основна неформална платформа на протестиращите.

Информационната наситеност в социалните мрежи обаче не успя да измести влиянието на традиционните медии. Както и преди, големите средства за информация продължиха да достигат до най-много хора и да бъдат най-важни по отношение на формиране на общественото мнение. Затова онлайн публичността остана до голяма степен ограничена вътре в рамките на тази общност, която ползва активно интернет (по последни данни на НСИ все още цели 43 процента от българите никога не са влизали в глобалната мрежа). Огромното съдържание, създадено от потребителите в онлайн пространството в крайна сметка оформи важен паралелен поток, който обаче все още нямаше потенциала сериозно да ограничи значението на традиционните медии.

Очевидно е, че след като у нас базови институции за канализиране на гражданската активност като партиите и традиционните медии вече не функционират ефективно, много хора са склонни да оттеглят доверието си от тях и да го пренасочат към Фейсбук, към блогосферата и социалните сайтове. От друга страна, поради голямата фрагментираност на средата в интернет и поради факта, че изказваните в блоговете и в социалните мрежи твърдения по принцип са субективни, се създават условия за усилване на поляризацията на мненията. Това, което традиционно разбираме под общество, все по-активно се подменя от една дълбоко сегментирана публика, която трудно намира общ знаменател. Вместо търсенето на консенсус, превес вземат емоциите. Така, парадоксално, едновременно се разширяват възможностите за директни граждански интервенции в сферата на вземане на решения и се засилва нестабилността на системата като цяло, защото тя става все по-непредвидима и сложна. Партийната интервенция в социалните медии засилва тази нестабилност.

В крайна сметка възходът на гражданското общество през 2013 г. доведе до прокарване на ясна линия на обществена поносимост към действията на властта. След 2013 г. тази линия вече няма да може да бъде преминавана лесно и без последствия.

Поглед към мониторинга на традиционните медии

Мониторингът на традиционни медии за периода юли-декември 2013 г. обхваща централните новинарски емисии на БНТ, bTV, Нова ТВ, ТВ7 и националните всекидневници „Труд”, „Телеграф”, „Сега” и „Преса”. Изследването е реализирано от агенция „Маркет Линкс” по поръчка на фондация „Медийна демокрация” и фондация „Конрад Аденауер”.

В телевизиите се открояват няколко по-важни тенденции. Всички наблюдавани канали отдават най-голямо информационно предимство на правителството и представят свързаните с него новини сравнително неутрално. ГЕРБ успява да измести БСП като интензивност на присъствие във всички канали. Негативно отношение към ГЕРБ изразяват БНТ, bTV и ТВ7, докато Нова ТВ запазва по-скоро неутрално отношение към основната опозиционна партия. С изключение на ТВ7, премиерът Пламен Орешарски е по-наситено представен от президента Росен Плевнелиев. ТВ7 съобщава за президента много често, но подчертано негативно, докато премиерът се радва на сравнително позитивно или неутрално отношение във всички наблюдавани телевизии. Отношението към БСП е относително неутрално в БНТ, Нова ТВ и ТВ7, но подчертано негативно в централната новинарска емисия на bTV.

При всекидневниците правителството е основен приоритет за „Труд” и „Сега”. И двата вестника го представят в умерена негативно-критична светлина. „Телеграф” и „Преса” отделят по-малко внимание на правителството, но съобщават за него съответно позитивно и неутрално. И в печатните издания ГЕРБ измества БСП по интензивност на присъствие. И четирите всекидневника са с подчертано негативно отношение към ГЕРБ. Премиерът Орешарски е по-често представян от президента във всички издания, с изключение на „Телеграф”, но там отношението към Плевнелиев е и най-негативно. Спрямо него „Телеграф” следва аналогична политика на ТВ7. Останалите всекидневници са неутрални в публикациите си за президента. Отношението към Орешарски е неутрално и в четирите издания. Най-позитивен по отношение на БСП е „Телеграф”, а най-негативен – в. „Сега”. „Труд” и „Преса” имат относително критично отношение към БСП.

Медийните рейтинги, представящи отношението между позитивно и негативно отразяване, остават отрицателни за всички наблюдавани политици, с изключение на премиера Пламен Орешарски.

През наблюдавания период Орешарски има среден рейтинг от плюс 1.5 (т.е. медиите съобщават за него 1.5 пъти повече в позитивна, отколкото в негативна светлина). В наблюдаваните медии като цяло, Орешарски е политикът, който акумулира най-много одобрение. Това се случва въпреки интензивните протести срещу неговото правителството, обхванали втората половина на годината.

Лютви Местан получава среден рейтинг за периода от минус 2.3. За сравнение, от началото на 2013 г. до май 2013 г. Местан имаше среден рейтинг от плюс 2.5. Не можем да направим пряко сравнение с рейтинга му от 2012 г., защото липсват данни. Тогава Ахмед Доган беше все още лидер на ДПС и имаше рейтинг минус 5.6. Позитивният рейтинг на Местан от първата половина на 2013 г. бе знак, че смяната на върха на ДПС първоначално се приема подчертано позитивно от повечето медии. Постепенно обаче отношението към Местан се промени към негативно в хода на втората половина на 2013 г.

Президентът Росен Плевнелиев реализира среден медиен рейтинг за периода от минус 2.6. С рейтинг плюс 5.7 през 2012 г. Росен Плевнелиев имаше позицията на медиен фаворит. Принос за ниския му рейтинг през 2013 г. имат острите критики от страна на медии като вестник „Телеграф” и ТВ7.

Сергей Станишев е със среден медиен рейтинг за периода юли-декември 2013 г. от минус 3.5. През 2011 г. медийният рейтинг на Станишев беше минус 3.0, а през 2012 г. бе отбелязано известно подобряване – до минус 2.0. През 2013 г. забележително е, че преди протестите през февруари, рейтингът на Станишев бе минус 13.5, а в края на предизборната кампания бе сведен до минус 6.0. Така Станишев е политикът, който в най-голяма степен успява да подобри представянето си в медиите, особено през втората половина на годината – до средния рейтинг от минус 3.5. Характерно за Станишев е, че през последните няколко години (от началото на провеждане на мониторинг от ФМД) той никога не е имал положителен медиен рейтинг.

Бойко Борисов е със среден рейтинг за периода от минус 5.6. Годишният медиен рейтинг на бившия премиер през 2011 г. беше плюс 2.2. През 2012 г. Борисов успя дори да го подобри и стойността му вече беше плюс 2.4 (медиите съобщаваха почти два пъти и половина по-често за Борисов в положителна светлина, отколкото в негативна). Сега виждаме, че рейтингът му претърпява забележим упадък през 2013 г. – от февруари до май той се променя от плюс 1.1 до минус 2.8. След това продължава да спада до средната стойност от минус 5.6 през втората половина на годината. От това развитие ясно се вижда, колко нетрайна може да бъде медийната подкрепа. Ако в предишни периоди много медии видимо „напомпваха” публичния образ на Борисов и му даваха директна PR подкрепа, сега той скъпо плаща цената на флирта си с тях.

Волен Сидеров е с най-нисък среден рейтинг за наблюдавания период – минус 7.4. Това е политикът, за когото през 2013 г. се съобщава най-негативно. И през 2012 г. той бе българският политик, най-нехаресван от наблюдаваните медии (с рейтинг минус 12.3).

Мониторингът позволява открояването на няколко по-важни тенденции. Цялостната картина ясно показва, че правителството и премиерът работят в относителен медиен комфорт: те почти не получават остро изразена критика, а някои средства за информация (ТВ7, вестник „Телеграф”) ги подкрепят безусловно. Същевременно тези медии са и най-критични към ГЕРБ, Бойко Борисов и президента Росен Плевнелиев.

През май 2013 г. ГЕРБ постигна най-висок резултат на предсрочните парламентарни избори в условията на медиен негативизъм към партията и към Борисов. Това отношение се формира по време на протестите през февруари. На практика отношението на медиите, които наблюдаваме, тогава не се корелираше пряко с изборните резултати. Други фактори, сред които вероятно пряката кампания по места, оказваха по-голямо въздействие върху поведението на избирателите на ГЕРБ, отколкото медиите.

И през втората половина на 2013 г. като цяло ГЕРБ е представен в значително по-негативна светлина от БСП. Най-голямата опозиционна партия е принудена да действа в условията на по-неблагоприятно медийно отразяване от управляващите. Това донякъде се компенсира от факта, че Бойко Борисов успява да остане втората по цялостно медийно присъствие фигура, изпреварен единствено от премиера Орешарски, а ГЕРБ печели лидерска позиция в плана на изразено в медиите отношение по ключови теми от дневния ред на страната.

През 2012 г. вестник „Телеграф” бе най-апологетичен към тогавашното правителство на ГЕРБ, към Бойко Борисов, Цецка Цачева, Цветан Цветанов, към останалите представители на правителството и към президента Росен Плевнелиев. „Телеграф” бе най-краен в оценките си за БСП. През 2013 г. изданието рязко смени ориентацията си и се постави в услуга на новата властова конюнктура. Същевременно то стана и най-критично към всичко, свързано с ГЕРБ и с президента, и откри истинска медийна война срещу тях. Никоя друга от наблюдаваните медии, с изключение на ТВ7, не предприема подобни рязко конюнктурни промени в редакционната си политика.

Исканията за оставка на правителството на Пламен Орешарски не срещат подкрепа в наблюдаваните влиятелни вестници и телевизионни канали, които поддържат, както видяхме, цялостно неутрално-позитивно отношение към кабинета и към министър-председателя. Негативното отношение към правителството и към премиера през 2013 г. остава феномен, характерен предимно за онлайн средата.

обратно към съдържанието