Персоналии и популярност
или Борисов, Станишев, Мадона и медиите
4 октомври 2009, Автор: Георги Господинов
Публикувана в Анализи на гост-експерти, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Георги Господинов
Ключовите думи от водещите заглавия в българските всекидневници за юли и август са всъщност ключови имена. И те са Борисов, Станишев, Мадона, както ни показва медийният мониторинг. Тази сама по себе си невъзможна троица властваше в преобладаващата част от българската преса, в по-тиражния й отсек. В графиките, които могат да се видят на сайта на фондация „Медийна демокрация”, тези три имена са най-отчетливи, с най-висок кегел сред „облака от думи”. Възнасят се над него в една особена иконография. Това са сакралните имена и теми, самата сакралност на българското пост-политическо лято ’2009. Поне такова ни го описва евангелието на медиата.
Всъщност, за да бъдем още по-прецизни, имената са четири. Четворката идва от магическото разполовяване на най-важното, в смисъл най-често транслирано от медиата име, това на Бойко Борисов. То присъства с приблизително еднаква степен на цитиране в своята самостоятелност ту като „Бойко”, ту като „Борисов”. Това разцепване никак не е за пренебрегване, то е знаково за особената позиция, в която пребивава новият министър-председател, за онова трептене между лично и политическо, неформално и институционално. Все пак августовската графика показва, че фамилиарното обръщение на малко име е започнало да намалява, за сметка на „Борисов”. Ще бъде интересно да видим дали през следващите месеци институцията ще доминира над неформалното. Или как човекът, който спечели като „Бойко” или „Бате Бойко”, ще се превърне в премиера Борисов. От това как той ще прескача между двата полюса, как ще удържа в бъдеще целия този регистър между „Бойко” и „Борисов”, ще зависи голяма част от публичният уют на премиера и правителството. И тъкмо тук медиите ще имат основна роля. Основната опасност, която се очертава още през тези първи месеци, е в това обичта и доброжелателността на медиата, нейното желание за близост да излязат вън от рамката на допустимото и да поразят повече, отколкото да помогнат на имиджа на Бойко Борисов. С други думи обичащият да прекали с чувствата си и да излезе от контрола на обичания. Неща, които се случват и в най-тривиалните любовни връзки. Ако съдим по някои интервюта на министър-председателя той като че ли осъзнава или поне изговаря тази опасност.
В тази троица (или четворка) името на Станишев е с тенденция към затихване. Всъщност и през двата месеца то държи своята популярност повече като обект, за който се говори (предимно в негативен план), отколкото като субект на определени послания. Изследванията сочат драстичен спад в медийните изяви на бившия премиер през август паралелно с рязко повишаване на критическите публикации в медиите от последния месец както по негов адрес, така и по адрес на бившето вече управление. Според показателя „Изразено отношение към обекта в материалите” през юли негативното отношение към бившия премиер е малко над 2 пъти по-високо от позитивното. Още на следващия месец, през август, негативното отношение в медиите вече е скочило близо 13 пъти. Подобно рязко втвърдяване на медиите към политическа персона, която допреди месец-два се е радвала на тяхното сравнително меко отношение, разбира се, говори за твърде бърза адаптивност, флуидност, нетраене, лесна забрава, безпроблемно новонагласяване.
Горните качества, характерни не само за медиите, а за българската публичност като цяло, бихме могли донякъде на шега да определим като синдрома „Like a Virgin”. При всяко следващо очаквано или неочаквано завъртане на колелото, след всяка предишна любов, ние сме тук „като докоснати за пръв път”, както се пее в парчето на Мадона. Тази, която през току-що изминалото лято се вряза в българското медийно пространство като третото ключово име между Борисов и Станишев. И предизвика предизвестената реакция на православната църква, широко и интензивно отразена в късния август от всички медии.
Един дребен детайл, който не ми се иска да пропусна. Докато повечето медии даваха различни гледни точки към неуместните (според мен) изказвания на пловдивския митрополит по темата, то тъкмо левия вестник „Дума” редакционно излезе с твърда позиция. В редакционна статия на Б. Данков, озаглавена „Мадона, артефакти и глупости на таркалета”, покрай „пошлата суета” на Мадона се громи на един позабравен език „свободния печат”, „хранилката на Сорос” и „авангардните интелектуалци”. Споменавам го като любопитна архео-идеологическа находка, изплувала през 2009 г. в медийното пространство. За левия език опиумът на поп-културата се е оказал по-опасен от опиума на религията.
Да се върнем на персоналиите в българската медийна публичност. Загадката е такава. Как при непрекъснатото говорене за криза на политическото, за критично падане на доверието в политическите лица и партии, за силно негативно отношение или тежка апатия към управляващите, тъкмо фигурите от политическата сцена държат най-висока популярност тук? Изследванията за август в раздела „Най-популярни лица по категории” ясно сочат тотален превес на политическите фигури по популярност (48%) пред всички останали. Само за сравнение лицата от шоу бизнеса и изкуството събират заедно едва 4%. И това далеч не е само така по време на избори или месец по-късно. Медиите се явяват основен производител и консумтор на тази популярност. Политическото, знаят те, тук и днес, в България, най-бързо и най-лесно може да произведе „събитие”, да направи така, че да „имаме новина”. А този култ към новината и събитието, но не към анализа и евентуално последващо разследване, е основна характеристика на днешните медии. Те бързо се възпламеняват и със същата скорост губят интерес. (Случаен пример: автобусът убиец в Ямбол, всички проблеми около корупцията и нарушенията на правила в тази сфера и пълната забрава няколко месеца по-късно да се продължи разследването. Да прибавим и последвалия почти аналогичен случай в Охридското езеро.) Свръхактивност по време на произшествие и бързо губене на интерес след това. Наблюдава се нещо като Синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието (Attention-Deficit Hyperactivity Disorder, ADHD), характерен впрочем за детската възраст.
Но защо все пак романът между медията и политиците е толкова силен. Да, политическото продава най-добре, или „пере най-добре”, ако перифразираме един известен и отпреди Сегела закон на рекламата. И медиите твърде бързо са разбрали тази в известен смисъл покваряваща фраза. От сутрешните блокове до късните новини по електронните медии тъкмо фигурите на политици са доминиращи. От първите страници на вестниците до последните, там където са рубриките за клюки, лайф-стайл, светска суматоха, оживление и пр.
Вземете един тиражен български всекидневник, изберете една сериозна българска политическа фигура, която в момента е на фокус, и в протежение на целия брой ще го видите както в първата „сериозна” част с политическите новини и анализи, така и по-нататък, твърде често и в спортните страници, а някои и в криминалните, и още по-нататък, във все по-интимния и разсъбличащ дискурс, докато остане по пантофи или бельо към последната развлекателна част на вестника.
С други думи голяма част от медиите ползват политиците като готов продукт, остъргват от тях тъкмо политическия лак, който публиката и без това не одобрява, и ги превръщат в познати, близки на всички герои от сапунен сериал или роман в подлистник. Получава се тъкмо фамилиаризиране на политическото, което само по себе си е contradictio in adiecto. Доколкото политическото е тъкмо еманципирането от рода за сметка на полиса. Не може да има гражданско общество, ако то непрекъснато е подривано от такава силна фамилиарна публичност. Защото фамилиарно гражданско общество не съществува.
Особеното е, че в български контекст тази нерегламентирана връзка (най-често между медии и политици) дори не се опитва да се прикрие. Напротив, често изпитва суетлива необходимост да демонстрира, да освети публично личните си фамилиарности. И в този смисъл колкото по-скоро Бойко се превърне в Борисов, толкова по-здравословно ще бъде това както за самия него, така и за родната публичност.
Ясно е, че новият премиер е предизвестеното събитие на изминалото лято. За двата месеца юли и август има само два дни, в които той не е бил във фокуса на медиите. На какво се дължи тази популярност? Обясненията могат да бъдат много. За мен едно от тях е ползването от страна на Борисов на личната история като стратегия. Тя улучва добре контекста на постепенна реабилитация на личното говорене у нас. След „културата на мълчанието”, типична за социализма особено в сферата на частното битие, има глад за личен разказ. Глад за осветяване на всекидневното живеене, тази „най-строго охранявана тайна при комунистическите режими” според френските микроисторици Берто и Малишева. След кухия идеологически език на политиците от школата на онова време, впрочем прелял като ценност и след 1989-а, за раз-личното говорене има готова ниша. Бойко Борисов идва със своята лична история, биография и тяло. И това винаги е добре дошло за медиите. Те имат готовия материал, готовата история, разказана от самия герой. И множество малки частни семейни, „човешки” истории, за всеки повод пък и без повод. Като тази например, пред представители на ОЛАФ, от интервю с Бареков, публикувано в официалния сайт на правителството:
„Ние трябва да се върнем към корените си и сутринта, като дойдоха колегите от ОЛАФ, им казах, днес дори най-традиционното ядене шопската салата няма нито един български продукт в нея. Нито доматът, нито краставицата, нито сиренето, къде са българските продукти на нашите земеделци, на нашите производители. Баба, бог да я прости, като направеше домат, краставица, чушка вечер, морков, направи една такава купа със салата, ми всички витамини от Менделеевата таблица ги има там”.
Да оставим настрана „витамините от Менделеевата таблица”, както и това дали чужденците от ОЛАФ ще се умилят от някогашните български домати и краставици. В крайна сметка тази история не е за тях, а за нас, и разказвачът го знае добре. Разбира се, тук има тънко просвирване на националната струна и то не през древното минало, както сме свикнали, а през близкото, биографично вчера, което помним „с българските продукти на нашите земеделци”. Много неща могат да изскочат от този пример, но искам само да обърна внимание на персоналната история с вкарването на бабата, ключов образ в колективната памет на всеки който е бил дете при социализма, или на дядото от много други изказвания на премиера, включително от нощта на изборите. (Спомнете си, че тъкмо на дядо му беше посветена тази победа.) И така ние знаем, че премиерът е имал баба и дядо, които обича (като всички нас), яде чужди чушки и домати, жалейки за българските (като нас), имал е детство, обичал е да се бие, обича „индианските” романи (това от други изказвания)… Нека си помислим сега за колко български премиери можем да си представим тези уж толкова всекидневни неща. Със сигурност поне за предходните двама ще ни бъде трудно. Твърдя, че тези неща също са част от обяснението на „медийния феномен” Борисов. Особено на фона на едно всеобщо учудващо неумение сред голяма част от българския политически елит да си неформален, автентичен, за малко вън от протокола. Сякаш българските политици не познават и не ползват стратегиите на световни политици поне от Рейгън насам.
Ако се върнем на конкретното изследване за юли и август, това неумение най-силно пролича тъкмо в блоговете на политици и кампанията във Фейсбук. С няколко изключения имахме основно едно агресивно пропагандно поведение, което често отблъсква, вместо да привлече симпатизанти. В известна степен това показва пълно непознаване на спецификата на медията и на факта, че не всяко послание може да се предаде по всяка медия. Неслучайно Фейсбук – според изследването – показва твърде слаб интерес към новите лица като например Румяна Желева, Симеон Дянков и др. Също така още на следващия ден след приключването на изборите преобладаващата част от блоговете на политици рязко опустяха. Фрапиращ е примерът с блога на Станишев, който беше сред най-активните и дори агресивни блогъри, и „временното му спиране” в края на изборния ден. Един от малкото политици, продължили комуникацията почти до края на юли, е Иван Костов.
Тези краткотрайни кампанийни активности в блогосферата и в мрежата Фейсбук със сигурност заслужават отделен анализ. Тук ще се огранича само да кажа, че те са показателни за едно кампанийно гражданско общество, което наблюдаваме у нас. Нещо, също толкова кентаврическо и немислимо, противоречащо само на себе си както и фамилиарното гражданско общество, споменато по-горе.
И последното, което искам да откроя в този анализ като особено тревожно, е рязкото спадне на анализите и коментарите в българските медии през последните месеци. Да, беше лято, но не обичайно. Изследванията, на които се основаваме, сочат рязкото падане на този жанр от второ място през юни до четърто през силно политическите юли и август. Редуцирането на критическата журналистика, на разследващите, на аналитичните и публицистични сектори в медиата е тревожно за състоянието не просто на съответното издание, а на самото общество. Особено когато неговите граждански устои са толкова крехки. И ако това редуциране може да се обясни като резултат от икономическата криза и свиването на медийните средства, в по-дългосрочен план то може да доведе до задълбочаване и разширяване на тази криза отвъд икономическите й измерения.
Много интересен анализ. Беше удоволствие за четене :).