„Образът на врага” в предизборните медии. Двайсет години стигат

7 ноември 2009, Автор: Лиляна Деянова
Публикувана в Анализи на гост-експерти, Лаборатория за медиен мониторинг

Автор: Лиляна Деянова

Автор: Лиляна Деянова

Изглежда малцина очакваха предизборната кампания за парламентарните избори на 5 юли 2009 да заприлича по своята „негативност” на старите електорални битки от началото на „прехода към демокрация”. На онези битки от 1990 (тогава през юни България се оказа единствената страна от бившия комунистически лагер, където изборите не се спечелиха от антикомунистическата опозиция, въпреки ефикасната й пропаганда, в която може би най-несполучливият ход, толкова несполучлив колкото и клипът с брадвата 20 години по-късно, беше „картата с черепите”, т.е, картата, посочваща стотината наши „концентрационни лагери”); също и битките от 1991, когато в резултат на изборите дойде на власт синьото правителството на Филип Димитров; но и от 1994, когато „комунистите на Виденов” заявиха „пет години стигат” (обръщайки ефикасно в своя полза предишния лозунг „Четиридесет и пет години стигат”).

Според мнозина се случи тъкмо това завръщане към стария език на предизборното противопоставяне: „Цялата кампания беше изключително негативна. Това се случва за първи път от 20 години. Почти всички партии се държаха по много остър начин, като най-много се открояват РЗС, Атака, Синята коалиция….” – каза Велислава Дърева по време на разговор във вестник 24 часа, 6 юли 2009. В същия разговор Евгени Дайнов я определи като „дърварска кампания”. А и двамата коментатори се надпреварваха в очернящите наричания на нашата „корумпирана страна от централно азиатски тип”, с „мутрифеодален галевизъм” (без да си дават сметка, че негативността е много по-значителна и не по-малко опасна именно в подобни реплики – „мутризация на политиката”, „галевизация” [в-к Седем 24-30 юни 2009], „путинизация”, масова „доганизация”, които изобилстваха в езика на политиците и в думите на обикновените граждани, охотно подхващани и усилвани от медиите, поради което и децата повярваха, че ние живеем в Галевистан, или Доганистан или най-малкото в най-корумпираната страна на света).

Брадвата, мощно – и скъпо!, казват, че това е най-скъпата кампания в историята на Партията – тиражирана в атавистичния клип на БСП и „порциите” власт, които разпределя Доган („аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на фирмите в държавата”…), вдигнали на крак нацията с лозунги от рода на „Спрете Доганизацията”, наистина се оказаха емблемите на пределекторалната ни заедност (плюс продължаващия да ехти „Бойкостов”, плюс „Ако подкрепиш Станишев, получаваш Доган”, или по думите на Бойко Борисов: „Когато гласуваш за Станишев, всъщност гласуваш за Доган” [Стандарт, 4 юли 2009], за „Доган, началникът на Станишев”).

Правейки равносметка на изборната загуба, Станишев не можеше да заобиколи този надвиснал предмет, дал повод за хиляди медийни вариации по темата „който вади брадва другиму от брадва умира”, „брадвата ще вземе главата на Станишев” и пр. Същевременно Станишев определи кампанията си не като негативна, а само като „активна”: „Не смятам, че кампанията е причина за резултатите, защото проведохме активна кампания – открита и почтена. Тези, които се оплакват, че сме водили негативна кампания срещу тях, водиха в продължение на четири години открита негативна и лъжлива кампания в много случаи срещу БСП и срещу България”. Той припомни, че в своите 5000 медийни изяви господин Борисов не е казал „една хубава дума за управлението” и „ако това не е негативна кампания, здраве му кажи” (Дума, 7 юли 2009). (Като, впрочем, беше посочил някъде в предизборната преса една от любимите си снимки – той самият до фанелка на рокерския събор с надпис „Kill the politicians”.)

Според Юли Павлов „този клип с брадвата няма никакво отношение към резултата; изявлението на Доган е основният фактор, който мобилизира много хора”. Дали това е така е трудно да се каже без специално изследване, слой по слой. (Наистина, според данни на Галъп, огромен брой българи, между 300 000 и 350 000 души, са решили да гласуват в последния момент, след изказването на Доган. Според Алфа Рисърч избралите да гласуват в последния момент са 21% от избирателите, от които 40% са гласували за ГЕРБ.) Проучвайки например посланията във онлайн мрежите VBox7 и YouTube, един от изследователите на Лабораторията за медиен мониторинг, Юлия Роне, твърди, че „черният PR определено се оказа не дотам успешна стратегия; ярко доказателство е, че Интернет потребителите не възприеха тези реклами… малко потребители качиха рекламата с брадвата”. Други изследователи от същата Лаборатория на основа на други масиви от данни преценяват кампанията на Станишев ту като неагресивна, „с позитивен и често популистки тон” (Гергана Куцева), ту като агресивна, искаща да “върне времето на раделението” (Мая Цанева). Според Медиа индекс, графичен доклад на Маркет Линкс за месец юни 2009 негативното общо изразено отношение в информационни единици се е увеличило в сравнение с месец май със 17%, като достига 87.6%, докато позитивното отношение в медиите е било и остава два пъти по-малко. От друга страна според същия доклад ключовите думи и изрази, регистрирани в топ 5 на постоянните теми по време на предизборния месец са: 1) „борба, битка, бой” – 21 пъти; 2) „водачи” – 18; 3) „мажоритарен кандидат” –37.

От една друга страна на „фронта” анализаторите и журналистите не се съмняват в агресивната кампания на БСП и в мощта на „брадвата”, брадвата като метафора за негативния PR. Твърдеше се, че „цялата предизборна кампания на БСП е построена върху мита Костов” (разбирай онези, които искат да приватизират пенсиите и болниците, „както го направиха с ,Балкан’…”). Тя култивира „атавистични, колективни страхове, ирационални носталгии” (Дневник, 1 юли 2009); „Истерично се внушаваше, че Борисов и Костов ще ни подкарат с ,брадвата’”, но „чудовищата се обърнаха срещу създателите си” (Дневник, 7 юли 2009). Митингът на СДС на 27 юни припомни за 86-те концлагера и 70 000-100 000 убити.

По втората значима за пределекторалното пространство, така да се каже националистическа ос на противопоставянето, негативните реплики също се сипеха обилно – чу се, че според кандидат за депутат в Разградско „За 1300 години българите не са направили толкова за турските райони колкото Доган направи за осем години”. (Противопоставянето „българи – турци” липсваше в повечето от ранните електорални кампании на ДПС, ненапразно лозунгът му беше „България за всички”.) Обратно, в Търговище Румен Овчаров – зад коалиционния плакат „Защото сме българи!” – сериозно обосновава защо „БСП е единствената политическа сила, която може да спре доганизацията”. Яне Янев (наречен от противниците си „дегизираната подводница на Доган” или „сътворен от намиращите се под контрола на Доган медии”, подобно на „главният мениджър на Догановите обръчи от фирми” Ковачки) ругаеше „националния предател Доган”, ГЕРБ стоеше срещу „симбиозата на БСП и ДПС”, насърчаваща контрабандното присвояване на европейските фондове, Сидеров пък срещу „мафиота Доган, който се гаври с България”. А вестник Детонация (3-9 юли 2009) призова, уцелвайки чувствителни места на българската историческа памет: „Доста робство и доганство, всички да гласуваме”. Беше странна и фиксацията на Синята коалиция в Доган (в коалицията стоял според един интелектуалец „най-доказаният враг на Доган, а именно Иван Костов”): “Ти гласуваш за синята коалиция, за да извадиш Доган от властта”. В официално разпратеното изображение на изборната бюлетина №19, едно от централните послания на сините към “най-мислещата и най-добра част на нацията”, четири от седемте въпроса бяха пряко свързани с Доган: „вярно ли е, че ако твоят глас изгори печели Доган?” и пр. (Това разбира се нито тогава, нито впоследствие беше вярно.) В ранните избори се помнеше едно от кратките предизборни обръщения, където Надежда Михайлова наблегна шест пъти на „депесарските шутове”, заради левия завой на Доган и съюза на „комунистическите безбожници и на Ахмед Доган”.

Медиите днес транслираха, а много често и провокираха, невероятната мобилизация анти-Доган. Нека си припомним повтаряните с видимо удоволоствие от тях реплики от рода на „Калфин – калфата на Доган” или „Доган – началникът на Станишев”; или как отново се преброяваха агентите им; как се изобразяваше чучелото на Доган и на неговите съюзници в краката на българския Робин Худ или “ястреба срещу корупцията” Яне Янев. Не е случайно, че данните от предходните месеци на Лабораторията за медиен мониторинг показват, че през месец февруари например отношението в медийните послания към политиката на Доган съвсем не е толкова негативно – 33% от посланията изразяват позитивно отношение към политикта на Доган и 33% негативно, докато по време на юнската предизборна кампания то е само негативно.

Няма съмнение, че намерената, случайно или не, хроника от срещата на 18 юни 2009 в село Кочан, станала най-гледаният клип в Интернет, преведен веднага и на английски език, захранил печатните и електронните медии с голяма новина, има съществен принос за възходящата негативност на предизборните послания. Последваха различни вариации на уви паметната реплика, изненадала впоследствие дори самия й автор: „Депутатите нямат власт, нямат власт… властта е в моите ръце… аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансиране в държавата… в мене е концентрирана властта, не е във вашия депутат, искам да знаете това”. Бойко Борисов веднага каза „разчитаме на медиите” (за да се задейства прокуратурата) (в-к 24 часа, 26 юни 2009) и те не излъгаха доверието му. А така ГЕРБ (с имиджа „единствените, които няма да направим коалиция с ДПС, сме ние”) успя „да мобилизира по-голяма периферия от другите партии” (според Боряна Димитрова, Дневник, 7 юли 2009). И въпреки че в същото време Бойко Борисов лично се зае да предотврати „разиграването на етническата карта”, печелило всички избори досега („ще обвиня лично онзи, който заиграва етническата карта”), всички сили спечелиха от новината (дори и Доган успя да мотивира още по-добре своя електорат, сред който агенциите отчитат неочаквано изборно участие). Така че Станишев не беше прав да твърди, че „за първи път от много години се разигра силно етническата карта… това много помогна на ГЕРБ” (Дума, 7 юли 2009). Не беше съвсем прав и Иван Кръстев, че „посланието на хората не беше: ,Ние няма да позволим турци във властта’, а ,Ние няма да позволим да съществува в българската политика някой, който си мисли, че не може да бъде наказан от българските избиратели’” (защото това в никакъв случай не беше валидно за всички социални среди, напротив).

Но дали всъщност обликът на кампанията е негативен и по-точно дали е „подобен” на този отпреди 20 години, характерен с „активното” очерняне на противника (което анализаторите тогава наричаха „образ на врага”, търсене на идентичност чрез създаване на образ на враг, а днес – неслучайно впрочем – „черен пи ар” или „черна политическа реклама”)? На пръв поглед сякаш наистина беше така. От черепи до брадви – арсеналът не е особено обогатен.

Ще се опитам да сравня сегашната предизборна медийна ситуация в интересуващия ни тук аспект със ситуцията в споменатите три ранни кампании (които имах шанса да наблюдавам като участник в серия от изследвания на проф. Петър-Емил Митев, публикувани в томовете „Избори 91”, Университетско издателство Св. Кл. Охридски и „Избори 94”, ИК ЛИК). Хипотезата ми е, че днес негативността на кампанията е от доста различен вид.

Тогава електоралното пространство имаше ясно очертани полюси, то беше доминирано от БСП и от СДС, от червеното и синьото. Цветовете бяха особено символични. Абсолютно несмесваеми, ярки, „червеният и синият динозавър” окупираха огромната част от политическото пространство. На огледално зададените преди изборите от 1994 въпроси „Дали победата на СДС (съответно БСП) би била катастрофа за страната?” отговорите бяха симетрични – 28% смятаха, че победата на СДС (БСП) би била катастрофа, както съответно 40% (36%) не бяха съгласни с това твърдение. (Цитирам „Общественото мнение в България. Годишен обзор”, София, издание на BBSS Gallup International. Political and Economic Index 1994.) Днес след серия от трудно проследими „отлюспвания” стават възможни реплики от рода на тези на Явор Дачков и Димитър Абаджиев: „Синият болшевизъм не е по-различен от червения”, вестник Гласове, № 23, 19-25 юни 2009.

По онова време цветовете участваха активно в противопоставянето. Символите, а значи и посланията, бяха прости, неприличащи си и взаимоизключващи се, ясни, запомнящи се: синьото лъвче срещу червения Начко; времето („времето е наше”) срещу сполуката („сполука за България”, „да обновим България”); клипът на СДС “Последен валс” срещу клипа на БСП „не потъва Титаник”; песента за мишлетата и ченгета срещу тази за червената роза, “надживяла омраза и мрак”. Епитетите бяха агресивно приповдигнати и разкрепостено живописни: “тъмносиният канибализъм” срещу “розовите креатури с промити мозъци”; лешоядите срещу хлебарките. Сега – макар че старата рубрика на Стефан Продев във вестник Дума „Ние пак сме тук” е все още съществуваща, както съществува и, с променено име, старият вестник АНТИ– подобни стилистики са сравнително маргинални. Като например онези в Дума от 7 юли: „съвкупната буржоазия не позволи на трудещите се партии да участват реално в изборите”, в това число Борисов – „флигел адюдантът на Кобурга”; или в статията във вестник Седем от 7 юли 2009 „Главорезите са си главорези”, от която разбираме, че в „главата на Станишев още шумят дебри и балкани… хората като баща му трепеха интелигенцията и предприемчивите частници с брадви (к.м.) и тояги”.

Днес твърдите електорати са свити и размити, политиците лесно мигрират (нищо че СДС продължава да публикува носталгично и суеверно снимката от най-големия митинг в своята история, паметния за всички ни син митинг от юни 1990, с надеждата за “синьо както някога”). Няма ги медийните квоти за предизбоpни обръщения и програми, продължителните дебати, регламентирани от ЦИК, които имаха невероятен брой зрители въпреки продължителните предавания. Според изследването на Маркет Линкс Медиа индекс. Графичен доклад на Маркет Линкс за месец юни 2009 по жанр на информационните единици в медиа кампанията политическите обръщения към избирателите представляват само 7 единици, а политическите програми 2 единици! Почти не се публикуват политическите програми и платформи на партиите. Достъпът им до медиите (които все по-рядко играят само за една сила – с изключение на телевизия Европа, казват от Лабораторията за медиен мониторинг) струва пари, много повече пари, с все по-прецизни тарифи, недостижими. Оттук впрочем не следва, че има правопропорционална връзка между вложените средства от съответните партии и резултатите от вота.

Впрочем наистина броят излъчени клипове и разходи за реклама е нараснал, но все по-ясно става на тези избори, както и на изборите месец преди това, че няма връзка между разходи и изборни резултати. По данни на GFK Audience Research Bulgaria (GARB) за времето от 8 юни до 4 юли 2009 относно рекламно време и брой излъчени клипове на политическите партии картината е следната:

- излъчени са общо 2779 предизборни клипа;
- от тях БСП или по-точно Коалиция за България има 768 клипа, със съответно 7.33 часа рекламно време;
- Лидер – 579 клипа и 4.04 часа рекламно време, което класира партията на второ място по брой излъчени клипове и на трето място по рекламно време;
- Синята коалиция има 469 клипа и 4.15 часа рекламно време, следват РЗС, НДСВ и т.н.;
- в тази кампания ГЕРБ има само 65 клипа и 40 минути и две секунди рекламно време.

Коалиция за България е похарчила за рекламно време над един милион лева – 1 073 660 лв., на второ място по разходи е Синята коалиция – 764 588 лв., на трето място е НДСВ – 501 485 лв., на четвърто Лидер с 447 125 лв. и пето РЗС 4 4481 лв. ГЕРБ – само 97 370 лв. (Но на въпроса дали наистина медиите нямат заслуга за изборния успех на Бойко Борисов ще се върнем по-късно. Защото хипотезата тук е, че той е медиен продукт.) Ако се попитаме в кои медии са отишли тези пари цитираното изследване на GARB дава следните данни: в БНТ те са доста по-малко отколкото в Нова телевизия, а в Нова са доста по-малко отколкото в bTV – съответно 377 975 лв., 988 410 лв. и 2 251 423 лв. (Тази тема заслужава отделен анализ, още повече че комерсиализацията на медиите не е само в конвертираните рекламни времена и купуваните или набавяните печеливши, вдигащи рейтинга, лица.)

И така, в избори 2009 липсват някогашните големи битки за предизборно телевизионно време – защото тогава, наистина, „който владееше телевизията, той печелeше изборите”, както каза Иван Кръстев, на когото принадлежи тезата за “края на идеологическата конфронтация” и края на елитите на прехода. Битката сега, според Кръстев, е между два вида коалиции – коалиции, партии на прехода, и такива, които отхвърлят прехода, отхвърлят легитимността на елита на прехода, възприеман като едно цяло, като културен, финансов, политически. (По същия начин, но наблягайки не върху партиите, а върху „лицата”, ръководителят на предизборният щаб на партия Лидер вижда „обединението на старите политически лица срещу всички нови и различни”, при което “цялата нация се оказа улична публика на лични битки”.) Нещо повече, според думи на Иван Кръстев, казани три седмици преди изборите и сходни със схващания, впоследствие развити и от други анализатори, и които са важни за тезата, която доказвам (а именно, че сходството с “негативността” на кампаниите от началото на прехода е само привидно), „потребителят, а не избирателят е новият герой на нашето общество”, „в тези избори има много пари и малко политика”.

По-точно казано, политиката е друга, от друг тип, политика на една структурирана по други критерии и фрагментирана маса. Днес ги няма големите битки за ценностите и големите разкази за „ангажимента към гражданското общество” (ключов израз на ранните кампании), няма разкази за прогреса на нацията, син или червен. Врагът бе не толкова син или червен, колкото корумпиран. Корупция е една от ключовите думи в кампанията днес, една от трите „К” – корупция, криза, купуване на гласове. И не само в медийната кампания, а в дългото време на „голямото крадене” и моралната криза на нацията. Ключова дума в коментарите на вота днес е „отчаяние”, наред със „страх”. Защото има „дефицит на надежда”, на позитивна визия за бъдещето, на справедливост, на прозрачност (Живко Георгиев – в. Гласове, №23, 19-25 юни 2009). Омерзение от новата политико-икономическата сплав („олигархия” я нарича Огнян Минчев – пак в Гласове, №23, 19-25 юни 2009, „елит, който произвежда системен цинизъм”). Нападките срещу противниците не са предимно идеологически. „Пожарникарят-пироман” например не е идеологическа квалификация, а хакнатият сайт на Станишев има малко общо с идеологическите агресии – символни, но не само символни – в началото на прехода. Той е, така да се каже, ако перифразираме Ленин, „детска играчка срещу комунизма”. Даже и компроматите не са идеологически (от типа на обнародваната ненадейно партийната книжка на отричащия да е бил член на „Партията”– сега компроматите са по-скоро с чековите книжки, и разбира се с все така незагубилия своето значение фактор „ченгарско или чисто минало”). Затова и разправите с противниците не са идеологически – Бойко Борисов иска „да дере корумпираните”, „да ги качи на камионетка” (често медиите внушават, че това е лесно, като качването на боклука), „да им /на управляващите/ оправи бакиите”. Тоест посланията, макар и също толкова радикални, са по-абстрактни, по-безсъдържателни. Обещанията – също. Например – „ще попречим на онези, които пречат на идващите европейски фондове”, „ще ви отърсим от срама” (впрочем писмото на интелектуалците в защита на Синята коалиция – „синя както някога” – също я призоваваше „да ни отърси от срама”). Или друг пример – “диалог с гражданите, който е сърцевина на европейската комуникация” (любим израз на Цветан Цветанов и на други явно тренирали за предизборните надпревари „гербери”). А обикновените граждани надали знаят дори какво означава абревиатурата ГЕРБ, но гласуват за нея. Или по-точно „за Бойко”. Той я нарече „партия на целия народ”, срещу онези, които му пречат да усвои европейските фондове (“да се изкоренят БСП и ДПС от властта, за да могат да бъдат отпуснати европейските фондове”). И най-вече разбира се срещу Станишев – централна фигура в извайвания от дискурса на Борисов образ на противника. Но тук антикомунизмът бе различен от онзи от началото на прехода с типичното тогава „БКП е мафия” или „комунистите в Сибир”. Може би имат основание анализаторите, които смятат, че „ГЕРБ не формира основния си политически профил на основата на антикомунизма” (А. Тодоров), макар съвсем изненадващо в изборната нощ Борисов (може би бягащ от имиджа на „бившия охранител/бодигард на Живков…”) посвети изборната победа на дядо си, когото комунистите били убили „като куче” („В заключение ще кажа само, че в 1944 година моя дядо са го убили като куче на 16 септември и днес, когато ги детронирам, го посвещавам на него” – цитирам по вестник 24 часа, 6 юли 2009).

Но и самият „твърд комунистически електорат” би трябвало да е гласувал, без да може да асимилира действията – не дотам социалистиески – на своята собствена управляваща партия. Действия като въвеждането на плосък данък или приемането на закон, облекчаващ данъците за хазарта. Без също така да разбира неясните идентификации на своя лидер с една група, в която наред с Никола Вапцаров и Мандела стоят баба Тонка и Тони Блеър. В началото на прехода наистина беше по-ясно – релефно като „Бузлуджа”, просто като „ален мак”.

Брадвата от рекламния клип днес е повече творение на имидж мейкърите, тя е повече реклама отколкото идеология. Или по-точно, брадвата е лишена от онзи плътен идеологически контекст, какъвто би имала, ако би била използвана, например, в електоралната кампания на партията през декември 1994, където тя е малък елемент от един цялостен свят – „шпицкомандите, които разгромяват земеделието”, „безчинстващите ликвидатори на общонародната собственост”, „реститутките”, „обезглавеното образование”, черната страница в броя на Дума на девети септември, „ровещите в боклука бедни…”, срам за „нормалните европейци” (не европейски фондове, а европейци, т.е. Европа като идея, а не като калкулация). Докато днес съседното на „брадвата” медийно послание често е от рода на „кога Сергей се е влюбил за първи път?”, „откога не е правил секс?”, „какво мисли за поредния вътрешнопартиен скандал?”. Вероятно голям брой хора днес не я одобряват, ако имаме предвид неодобрението на сходния рекламен клип „Бойкостов”: само 10% са го одобрили, 40.5 % не са го одобрили, защото оплюва, а не предлага, а 27% не са го одобрили, защото е удар под кръста. А освен това днес, както стана дума, няма връзка между излъчените клипове и изборните резултати.

Последното не означава, че именно пропагандата в медиите не е повлияла на вота за ГЕРБ или по-точно за Бойко Борисов. Независимо от минималните рекламни усилия и минимум пари, похарчени за реклама, именно медиите са легитимирали Борисов. От много отдавна Борисов е любимецът на българските медии, те следят всяка негова крачка и неговия крак, обут в маратонка или навехнат. Дават му думата за всичко и основания да каже „АЗ съм си говорителят” (разбира се, в предизборния месец той отстъпва част от своя медиен капитал на собствената си политическа формация ГЕРБ и както забелязва изследователят от Фондация „Медийна демокрация” Николета Даскалова в речта на Борисов „аз” и „ние” са относително уравновесени). По данни на Лабораторията за медиен мониторинг измежду 363 медийни героя сред топ имената в новините в онлайн медиите през месец юни 2009 Борисов присъства в 25 от 30 дни, както и Станишев (Доган и Костов – 18, Янев – 17, Барак Обама – 16). Според данните на цитирания доклад на Маркет Линкс сред споменатите в новините политици Борисов е споменат 388 пъти, Станишев – 312, Костов и ДСБ – 263 (в тази скала Божидар Димитров получава 65 споменавания, много повече отколкото министърът на външните работи Калфин). Ако вземем отново регистрираното присъствие на Борисов във всички медии в сравнение с това на Станишев и Костов, можем да забележим, че в Стандарт Борисов е споменат 56 пъти, Станишев – 39, а Костов – 33. В Труд – 44 срещу 35 и 27, в Дума – тримата са споменати относително по равно, в Дневник – 15, Станишев – 9, а Костов – 7. Не е без значение и това, че Борисов много по-често е субект, който дава оценка, отколкото получаващ оценка. Нерядко той има нисък медиен фокус индекс, но присъства в много голям брой публикации под запомнящи се заглавия. Те внушават, че силният лидер („здравенякът Бойко срещу Станишев”) лесно може да реши проблемите, че – както казва самият господин Борисов – ще се спрат тези „маймунджилъци в държавата”, че „няма да им минат номерата”. (Тук в известен смисъл неточно употребявам събирателното „медиите”, тъй като изключвам от твърденията си много аналитични и критични медии или отделни статии в тях. Но целта е да опиша една силна тенденция, а не това, което Мила Минева в една предишна публикация на сайта на фондация „Медийна демокрация” анализира като „микротрендове”, в което се виждат изключенията като Капитал, RTV, Култура и още медии с малки по брой, но значими аудитории.) Бойко Борисов може да изчисти лошия имидж на България, да направи така, че да потекат като пълноводен поток европейските пари, да разкъса връзката между политика и икономика, често полукриминална. Вниманието на медиите вдига нивото на неговия рейтинг. Той е нищо без тях. През предизборния месец беше публикувана снимка, която илюстрира добре тази свързаност: беше тиражиран образа на Бойко Борисов, който се подписва върху образа си, отпечатан на момичешка тишъртка.

Медиите са част от популисткатката сплав в края на българския преход. Те захранват растящата противоположност между „лошите елити” и „добрия народ”, очакващ „твърда ръка”, „спасител” или поне „охранител” („бивш охранител с прякор Батман”, „бивш кмет с черен пояс по карате”, „здравенякът Бойко”, който не понасял Станишев „да му се пъчи”). Във времената на дефицит на легитимност на политическите институции и политици Борисов наистина се оказва действителният обединителен център на пулверизираната, фрагментирана маса. Той символизира най-различни представи и потребности на най-различни групи. Защото думите в речта му като „криза”, „корупция”, „крадене” са твърде общи означаеми. Но много медии предпочитат да не ги конкретизират, те само ги комбинират, редят клишета. (Много точно Кръстев казва, че „идеите на Бойко Борисов не са опасни, защото на този етап той не предлага никакви идеи”, че тепърва той ще трябва „да закачи структура за рейтинга си”.)

Именно Борисов – „поп политикът”, „екшън-политикът, по чиято твърда дума и твърда ръка електоратът въздиша вече няколко години”, както е описан в прецизните анализи на Николета Даскалова от Лабораторията за медиен мониторинг – хармонира с новия облик на политическото, на публичната сфера, 20 години след началото на промените. Когато се е родил политико-медийният жанр шоу популизъм (вж. анализа на Петя Кабакчиева, сайт на Фондация „Медийна демокрация”). Наблюдателите от Лаборатория описват картина, която е противоположна на картината, очертана по-горе в припомняне на електоралните битки от ранните години на българския преход: „В пресечните точки между медии и политика зрелището надделява над дебата, личните противоборства над идеите”, „водещият тон на кампанията мина под знака на шоуто, драмата и скандала”, акцентира се върху противопоставянето, но така да се каже като самоцел, а не заради кауза, налице е „жълтееща словесна война между основните политически опоненти” (Николета Даскалова); „симптоматично е, че се анонсира като дебат комбинацията между игрите на Бойко Борисов и Станишев в Стани богат”, „шоуто е поканено на терена на политиката” (Калина Петкова); Гергана Куцева констатира „липса на идеи и проекти за бъдещето”, „вяли послания”, както и преплитане на политическите и криминалните сюжети и не радикално променено съотношение в предизборните медиите между криминалните и политическите новини.

Медиите не притесняваха политиците. Татяна Дончева откри връзка между медии и „продажни политици”: „А журналистиката каква е? Къде е ролята на медиите? Години наред внушават деструктивност към държавата, отрицание на парламента. Никога към министри и кметове, защото парАта е там” ( вестник 24 часа, 26 юни 2009).

Медиите не чуха или, съзнателно или не, подминаха гласове като тези на Цветозар Томов от социологическата агенция СкАла, според когото сегашните избори са най-„нечестните” и „манпулирани избори” в най-новата история на България – манипулирани на базата на особени сцепления между държавни структури и сенчест бизнес, на базата на „много повече мъртви души” в самите избирателни списъци. Томов питаше (но не и медиите) „Как се появи в последния момент, той не съществуваше за изборите, състояли се месец преди това, този мистериозен списък със 7 милиона и 300 хиляди избиратели, най-голямото число от времето на референдума за републиката?” Поне 300 – 400 хиляди гласа според него не могат да бъдат рационално обяснени. Томов предложи изследване на политическата цензура в публичното пространство, на политическото угодничество и на типовете корпоративен вот, „приписван единствено на Ковачки”. Но въпросите и предложението му останаха без отзвук. В медийната еуфория след „победата” не се чуха гласовете подобни на неговия, които проблематизираха извода за „победата на автентичния избор над дирижираната демокрация”. Бяха дошли нови, пресни и продаваеми „новини”. Както в деня преди избора – деня за размисъл! – когато се появиха огромни материали от рода на „Лъже ли те политикът” (след серия от не особено политизиращи предизборното пространство и поемащи „ангажименти към гражданското общество” материали за бемките на политиците, за „порциите на Доган в изборния тюрлюгювеч”, за това какви са били в предишните си животи – Бойко бил алхимик от 15 век в Корея, правил злато от олово, дали са се отказали от секса заради политическата мобилизация, като Божидар Димитров, или пък дали „българинът мрази своя елит” и дали в „природата му е да не може да избира своите водачи”; Доган също твърдеши, че „развитието е дело на всевишния”; други казваха, че „Вежди е чист турчин”, или „стигат ни вече премиери с майки чужденки”). В „Лъже ли те политикът?” въпросите бяха подкрепени с уж сериозни изследвания на проблема, тъй че да успеем да разпознаем по чертите лицето, на което да имаме доверие и онова, което ще ни излъже (предизборна страница в 24 часа, 4 юли 2009). Успокояваща природа, лесна натурализация. Политическата тръпка от ранните години на прехода е притъпена. Не без участие на медиите. Стига сме се задоволявали с диаматската теория на отражението, според която медиите са такива каквото е обществото, доколкото те го „отразяват”. Но, както и други пъти сме казвали, те не го отразяват, а го въобразяват. С нас заедно.

Напиши коментар

Ако искаш картинка, която да се показва към твоя коментар, иди вземи gravatar!